— Не е ли чудесно, Жак?
Тя опипва от кръглата чаша и я върти с малките си заострени и изящни пръсти с тънка кожа.
— Усещам нещата толкова силно, че все едно виждам.
Допираме чаши. Тя, разбира се, протяга ръка първа. Отдавна не съм пил „Контрьо“ и това не е от най-хубавото, но вкусът му е приятен. Е, не е като на „Поар Уилям“, но става за една пролетна вечер.
Отпиваме и се заслушваме в звуците наоколо. Аз наблюдавам влизащите и излизащите посетители, флиртуването и всеобщото оживление на младите хора. Защо художниците винаги изпитват потребността да бъдат непрекъснато в центъра на вниманието? Вероятно именно това ги прави художници или ги кара да стават такива. Те искат и изпитват необходимост да бъдат видени. Неизвестно защо не са сигурни, че ги забелязват. Чудя се доколко и аз съм такъв. Вероятно никой, притежаващ цялата обич и признание, от които се нуждае, няма никога да сътвори нищо. Той ще бъде напълно доволен от себе си. Това би погубило писателите, поетите, художниците, певците, музикантите, политиците и повечето хора, които карат света да се върти и се стремят към човешко общуване.
Тъмно е, когато изпращам Мирабел до дома й. Тя ме кани да се кача, но на мен не ми се седи в тъмната стая, а Мирабел да не съзнава това. Ще трябва да купя няколко електрически крушки и да ги сложа в апартамента й, ако ще прекарвам част от времето си там.
Разходката ми до вкъщи е страхотна. Използвам кодовия номер на вратата, който научих, докато гледах другите обитатели, промъквам се тихо по стълбището и влизам в стаята си. Дълго съзерцавам картината си на светлината на свещите и похапвам. Ако продължавам да обядвам при Мирабел, тази седмица няма да изям постния си гювеч.
Незрящ блян
Чувствам се толкова безсрамна. Чудя се дали и той го усеща, но Жак означава толкова много за мен. Трябва да има някаква представа за чувствата ми, макар да е зрящ.
Объркана съм. Вече знам как изглеждат гълъбите и това ми отне много. Мислех, че любовта ми към тях ще се засили, но тя някак намаля. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Според мен той е убеден, че се държа детински, като съм им измислила имена, но те са единствените ми другари толкова отдавна. Надявам се, че няма нищо против да го наричам Жак. Няма откъде да знае, че така се казваше баща ми.
Почувствах нещо отрицателно, когато той влезе в апартамента ми. Толкова ли е мръсен и неподдържан? Трябва да го попитам. Ала не бива да бързам. Беше твърде много да го помоля да ме нарисува. Но сега се радвам, че го направих. Исках нещо, което да споделим. Начин да го държа близо до себе си.
Мисля, че харесва храната ми. Съдя по звуците, които издава, когато яде. Толкова се радвам, че го намерих. Чудесно е, че имам с кого да споделя крушата в бутилката.
На следващата сутрин завършвам картината на площад „Фюрстенберг“. Чувствам се уверен. Силният замах, с който рисувах вчера, не ме напуска и днес, когато се захващам с по-описателните елементи. Светлината прониква през дърветата и аз използвам огромно разнообразие от цветове, за да изобразя отражението й върху паважа. Картината е импресионистична, но съдържа и нещо друго — ново за мен субективно виждане, каквото е имал Винсент ван Гог и убедеността, че светът, който виждам, е действителен.
Работя цяла сутрин и после усещам, че Мирабел е зад мен.
— Чувствам, че си доволен от работата си, Жак. Камбаните бият. Ще обядваш ли с мен? А после може би ще започнем портрета.
Откъде знае, че почти съм свършил? Излъчвам ли някакви „вибрации на задоволство“? Надрасквам името си в долния десен ъгъл. Свалям платното от триножника и на гърба написвам с печатни букви „Площад Фюрстенберг“, датата и името си. Едва не се изкушавам да се подпиша „Жак“.
— Да, много съм доволен от картината. Но не мисля, че мога да започна с портрета ти, защото не съм взел други платна. Не знаех, че ще завърша тази картина толкова бързо. Бих искал да можеш да я видиш. Тя е най-хубавата ми досега и ти много ми помогна.
— Благодаря. Много съм щастлива, когато мога да помагам. Разбираш ли какво означава това за един слепец като мен?
Изражението на лицето й е много сериозно, после разцъфва в усмивка и тя „поглежда“ за миг надолу. Сетне отново намира очите ми.
— Не можеш ли да купиш платно някъде наблизо? Мисля, че магазините още не са затворили.
— Платната са много скъпи, Мирабел. Едно опънато платно с размерите, които ще ми трябват, струва повече от сто и петдесет франка.
Читать дальше