Уилям Уортън - Последна любов

Тя бръква в чантата си и изважда двеста франка.

— Вземи, Жак. Моля те, купи го. Не знам докога ще бъда тук, за да ме рисуваш. Остарявам с всеки изминал ден. Бих искала да ме нарисуваш, колкото е възможно по-скоро, докато съм още млада.

— Добре. Следобед ще ти върна парите от хилядата франка, когато ги разваля. Така е най-справедливо, нали?

— Да, щом искаш. Но трябва да побързаш да намериш отворен магазин. Аз ще се прибера вкъщи, за да приготвя нашия обяд. Почти е готов, но останаха още някои дреболии. Ще се видим там.

Тя се обръща. Магазинът за художници е зад ъгъла, недалеч от „Ла Палет“, където пихме „Контрьо“. Решавам да оставя кутията си на площада. Слагам платното на триножника и тръгвам. Никой няма да я открадне за няколко минути. Започвам да тичам, стиснал в ръка банкнотата от двеста франка.

Камбаните още звънят, когато стигам до магазина и влизам. Добре опънатото ленено платно за портрети струва сто и деветдесет франка. Чувствам се богат. Но ако продължавам с тези разходи, скоро ще стана кандидат за приюта за бедни.

Втурвам се към кутията си. Всичко е наред. Добре облечена двойка французи гледат картината. Мъжът ме пита дали я продавам.

Искам да я продам и в същото време не искам. Той е много настоятелен и аз се правя на зает, прибирайки нещата си в кутията. Мъжът чува разваления ми френски и превключва на сносен британски английски със силен акцент.

— Но вие сигурно сте от занаята, мосю. Имате ли галерия, където мога да видя произведенията ви?

— Не, нямам галерия.

— Но вие сте професионалист, нали? Картината е с много високо качество.

— Благодаря.

Не отговарям на първия въпрос. Предполагам, че съм професионалист, макар да не се мисля за такъв. Звучи ми като шампион по бокс или като проститутка. Мисля, че по-скоро съм любител, поне що се отнася до рисуването.

— Колко искате за картината, мосю? Съпругата ми и аз много я харесваме.

Смятам да кажа висока цена, за да му затворя устата. Сигурно мисли, че тук е като на Монмартр, където картините се продават почти без пари.

— Картината струва хиляда и петстотин франка, мосю. И аз трябва да живея.

Той бърка във вътрешния джоб на сакото си, изважда лъскав черен кожен портфейл и отброява три банкноти по петстотин франка.

Направо ще умра от яд. Нямах достатъчно време да се любувам на картината. Но, Господи, с хиляда и петстотин франка мога да изкарам цялото лято. Ала ще се държа като професионалист.

Взимам картината и я поглеждам за последен път. Имам чувството, че продавам част от Мирабел. Давам му я.

— Внимавайте, мосю. Още е влажна. Ще изсъхне едва след десетина дни.

— Няма проблем. Живеем наблизо. Обичаме този площад и отново ви благодаря, че ни продадохте картината си. Много сте талантлив.

Двамата се отдалечават с нашата картина. Жената е облечена в бяло кожено палто, бели чорапи и бели обувки. Прическата й е съвършена. Мъжът изглежда така, сякаш е министър-председател на Франция. По дяволите, няма да позная министър-председателя, дори да се блъсна в него.

Вътрешно съм раздвоен. Трябва да кажа на Мирабел. Продадох нашата картина. Как ли ще се почувства? Мятам кутията на гръб и тръгвам към апартамента й. Нося новото платно в свободната си ръка. Закъснявам.

Оставям кутията на площадката на стълбището. Вратата й е отворена. Чукам и влизам. Тя е в кухнята.

— Започнах да мисля, че няма да дойдеш. Заповядай, седни. Приготвила съм палачинки с гъби и сирене. Току-що ги сготвих.

Отивам до тоалетната. Отново стискам с колене чинията. Измивам ръцете си и оставям вратата отворена, за да влезе светлина. Взел съм малко тоалетна хартия и я навлажнявам. Опитвам се да измия част от мръсотията и петната по огледалото, но те са полепнали здраво по повърхността. Успявам да изчистя един кръг в средата — достатъчно, за да се видя. Отдавна не съм се поглеждал в огледало. Не изглеждам толкова зле, колкото предполагах. Определено изглеждам по-млад, отколкото преди две години. Ако не беше прошарената ми брада, бих минал за четирийсет годишен.

Сядам. Мирабел слага по три хубави палачинки в двете чинии. Ухаят прекрасно. Отново затварям очи и оставям ароматът да проникне в мен. Започна да ми се превръща в навик. Преди да го усвоя, може самият аз да ослепея.

— Мирабел, трябва да ти кажа нещо.

— Магазинът е бил затворен и не си купил платно.

— Нещо по-неприятно.

Няма начин, трябва да й кажа. Поне това й дължа.

— Продадох нашата картина. „Площад Фюрстенберг“.