Уилям Уортън - Последна любов

Тя отново държи чашата до гърдите си. Вторачила се е в мен, сякаш търси нещо.

— Бих искала да ти изсвиря нещо, Жак. Това е единственият подарък, който мога да ти дам. Удоволствието е изцяло лично и бих желала да го споделя с теб.

Мирабел става и ми прави знак да я последвам. Повежда ме към една от вратите, които винаги са затворени, когато съм бил тук. Отваря я. В стаята е тъмно. Протягам ръка към ключа за осветлението, но, разбира се, няма крушка. Мирабел явно усеща какво става.

— О, съвсем забравих за това, Жак. Но няма значение. Може би така е по-добре. Подай ми ръка.

Хваща ръката ми и ме въвежда в тъмната стая. От всекидневната се процежда оскъдна светлина. Мирабел ме довежда до един стол и ми прави знак да седна. После се връща и затваря вратата. Озоваваме се в пълен мрак. Дори стаята да има прозорци, пердетата сигурно са спуснати.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Жак. Прости суетата на една сляпа възрастна жена, но усилието сигурно ще си заслужава.

Чувам я, че се движи някъде пред мен. Мисля, че сяда. Светът е толкова различен, когато си сляп. Но после слепотата свършва.

В мрака се разнасят ясни, трептящи и силни звуци на клавесин — музиката на Луи Коперин, една от любимите ми, Тринайсета сюита. Музиката е едно от удоволствията в моя живот. Не умея да свиря на нищо, но имам влечение към музиката, особено към бароковата. Предпочитам Бах пред повечето френски композитори, но Коперин се нарежда след него. Похарчил съм повече пари за стерео уредби, отколкото за каквото и да е друго. Непрекъснато ги подменях с по-нови модели.

Невероятно и вълшебно е, че Мирабел знае това, без да съм споменавал нито дума. Слушам. Никога не съм чувал прецизността, примесена със страстта — същината на Луи Коперин — изпълнявани толкова добре. В неравноделния такт, в какъвто са написани прелюдиите му, изпълнителят е много важен — той трябва да намери съзвучието и ритъма почти инстинктивно.

Отпускам се. Стаята се изпълва със звуци. Удивен съм от качеството на тон колоните. По-хубави са от моите!

После смаян осъзнавам, че свири Мирабел. Свири в тъмнината, в постоянния мрак на живота си, свири за мен.

Тя свършва Прелюдията и за миг настъпва тишина. Очите ми са насълзени. Искам да се приближа до нея и да й благодаря. Но преди да стана, тя започва Allemande . Не мога да повярвам. Опитвам се да се отпусна напълно, да чакам, да накарам сърцето си да спре и да слушам музиката. Мисля, че никога не съм се чувствал така омаян.

Мирабел продължава с двете Courantes , а после, след кратка пауза, през която аз отново започвам да дишам, подема хубавата Sarabande . Никога не съм чувал да я свирят толкова нежно и така живо. Сигурно това е една от най-хубавите мелодии, написани за клавесин. Трае по-малко от три минути, но сякаш изпълва целия ми живот.

Сетне, почти без да спира, Мирабел преминава към Gigue . Контрастът между промяната на ритъма и изяществото на този игрив танц е прекрасен.

Изсвирва Chaconne и завършва с известната „Гробница на мосю Бланкрошер“. Не съм слушал такъв хубав концерт. Продължи не повече от трийсет минути. Последните акорди утихват. Мирабел не помръдва. Иска ми се да ръкопляскам, но това би нарушило атмосферата. Седя напълно завладян.

— Благодаря, Мирабел. Не съм чувал някой да свири Коперин толкова добре. Не мога да ти опиша колко съм развълнуван. Ти си гениална.

— Познаваш ли музиката на Коперин? И през ум не ми е минавало, че един американски художник може да я е слушал. Жак, ти непрекъснато ме изненадваш.

Аз съм я изненадвал! Сигурно се шегува.

— Искаш ли да чуеш нещо от Йохан Себастиан Бах, Жак? Повечето американци изглежда предпочитат Бах, поне онези, които обичат музиката за клавесин. Но Бах е труден за мен заради многогласието, затова ще изсвиря нещо по-лесно.

Мълча. Тя подхваща поредица от танци в равноделен такт — менуети, полонези и маршове. Свири Бах много добре, но не така забележително както Коперин. После спира.

— Знаеш ли, той ги е написал за втората си съпруга, Анна Магдалена. Сигурно е бил много мил с нея, но нямал много време, защото все преподавал. Приятно ми е да го свиря. Никога не съм танцувала, но като слушам тази музика, цялото ми тяло се движи в ритъм с нея.

Сетне Мирабел изсвирва кратка прелюдия към „Фантазия в си мажор“, която Бах е написал за сина си Вилхелм Фридман. Следва „Фантазия номер 4 в ре мажор“. Знам я.

Мирабел свири забележително добре. Този път ръкопляскам и тръгвам в тъмната стая. Може би свиквам с мрака. Приближавам се до Мирабел. Навеждам се над крехкото й тяло и я целувам по бузата. Тя обръща глава към мен и също ме целува.