Уилям Уортън - Последна любов

Сутринта свършвам доста работа. Мисля, че рисунката и цялостната композиция са по-хубави отколкото на картината, която продадох. Чувствам, че Мирабел повлиява на същинското изобразяване на сюжета. Със силата и чувствителността на описанията си тя отваря голяма част от мен за прякото въздействие на цветовете и структурата — нещо, което изглежда не мога да постигна сам. Досега допусках рисунката и композицията да доминират в изображенията, но с Мирабел боите сякаш оживяват.

Чувам, че камбаните на „Сен Жермен де Пре“ звънят и спирам. Заслушвам се, докато те се извисяват в небето, после прибирам нещата си. Сега има слънце и сенките на листата падат върху площада. Поглеждам картината и се зачудвам как съм успял да изобразя светлосенките по същия начин както са в действителност. Понякога всичко изглежда възможно.

След поредния чудесен обяд Мирабел сгъва столчето си. Слагам го върху кутията с боите и с нея тръгваме към площад „Фюрстенберг“. Слизам по стълбите пръв, защото са твърде тесни за двама ни. Всъщност са толкова тесни, че можеш да се блъснеш в перилата и после в стената като моряк или пияница. Обръщам се и поглеждам Мирабел. Едната й ръка докосва стената вляво, а другата — парапета вдясно. За слепец като нея това стълбище е идеално.

Слънцето още не се е скрило. Мирабел ме хваща за ръката. Заобикаляме църквата и отиваме на площада. Не говорим много, само се радваме на слънцето след дългата зима и на факта, че сме заедно.

Първо разпъвам двете столчета. Сетне отварям кутията, разтягам краката на триножника, слагам боя на палитрата и оглеждам площада. Сенките на листата на дърветата са се преместили и по-голямата част от площада е тъмна. Повява лек пролетен ветрец, но общо взето е спокойно и тихо.

Залавям се с фона, а Мирабел започва да разказва спомените си, вмъквайки анекдоти. Описанията й са кратки и убедителни. Повечето време седи със затворени очи, сякаш се изолира от действителността и се вглъбява във виденията си. От време на време пита дали нещо, за което си спомня, е още там и иска да й опиша как изглежда сега.

Обикновено смятам това за вмешателство в рисуването ми, но някак съумяваме да намерим хармония. Разговаряме и боята се лее от четката ми. Правя фона по-тъмен, но същевременно с повече жълто от обикновено. Имам чувството, че съм файтонджия, който направлява добре обучени коне и знае къде отиват. Естествено, аз държа поводите — четката, но силата и посоката определя Мирабел. Все едно съм хипнотизиран. Нейното влияние върху мен е толкова силно, че с нежелание зарязвам фона и започвам да напластявам боите.

Ще работя, без да ги чакам да изсъхнат, така че първо ще нарисувам небето и листата на дървото. Обяснявам на Мирабел какво правя.

— Колко зелени са листата, Жак?

— Току-що са покарали, Мирабел. В момента укрепват и са повече жълти, отколкото зелени, особено там, където слънцето свети през тях.

— Такива ли са каквито си ги спомням — с различни оттенъци синьо там, където небето се отразява в тях? Или когато придобият истинския си цвят — тъмнозелени? Цветът им беше най-хубав, когато гледахме през тях — искрящо ярко жълто-зелено, почти като цветните стъкла на прозорците на църква.

Поглеждам нагоре и виждам, че е така, както казва тя. Толкова е лесно да не забележиш тази красота. Седя, вторачен в листата. Небето изглежда в различен цвят в зависимост от оттенъците на листата, заобикалящи всяко празно пространство. На места е бледо, почти лазурно, другаде — тъмновиолетово. Това е невъзможно, защото е небето е едно и също навсякъде, но така изглежда.

— Когато бях малко момиче, обичах да допирам ръка до каменната основа на лампите и да тичам около тях, колкото мога по-бързо. После се вкопчвах в студения камък и гледах през светлините към дърветата, а небето още се въртеше над мен. Все едно бях в средата на въртележка. Толкова хубаво беше.

Спирам още след първия замах с четката и пак поглеждам нагоре. Всичко изглежда толкова неподвижно. Дали и аз съм правил като Мирабел? Не си спомням. Мисля, че не съм. Оставям четката.

— Мирабел, ти ме изкуши. Трябва да направя като теб, инак никога няма да нарисувам площада добре.

— О, не, Жак!

Тя се смее като момиченце, но с леките придихания на възрастна жена.

— Ще те арестуват.

— Не, Мирабел, трябва да го направя.

Отивам в средата на площада, допирам лявата си ръка до основата и започвам да се въртя в кръг по посока, противоположна на часовниковата стрелка. Не след дълго усещам, че ще падна и се вкопчвам в камъка. Поглеждам през въртящите се лампи към въртящото се над мен небе. Точно така е, както казва Мирабел. Имам чувството, че съм в центъра на вселената и звездите кръжат около мен. Дърветата и небето се накланят и се сливат. Стоя така, докато всичко това спира, после се връщам при Мирабел и сядам.