Уилям Уортън - Последна любов

— Ще се изкъпя набързо, Мирабел, и после ще бъда готов.

— Напълнила съм ваната за теб. Ако е твърде гореща или твърде студена, можеш да налееш още вода.

Господи, това вече е прекалено.

— Много мило от твоя страна, Мирабел, но не трябва да правиш такива неща. Сигурно пречат на упражненията по йога и уроците ти по чужди езици. Сам мога да се погрижа за това.

— Знам, но ми е приятно да се грижа за теб.

— Чудесно. Ще побързам.

— Жак, ще ми подадеш ли влажните си дрехи, преди да влезеш във ваната? Приготвила съм сапунена вода за тях.

Влизам в банята. Топла е и пълна с пара. Не помня откога не съм се къпал във вана. Дори когато живеех в „Ла Весине“, използвах само душа.

Събличам спортния си екип и го подавам на Мирабел, която явно чака на прага, защото веднага взима дрехите от ръката ми. Наистина се разглезвам. Бавно се отпускам в огромната вана, опитвайки се да не мисля за майката на Мирабел. Температурата на водата е идеална — малко по-гореща, но тялото ми се приспособява и се чувствам страхотно.

Има хубав, силно ароматизиран сапун. Чувствам се като римски сенатор. Измивам косата си, макар и без шампоан. Изпитвам вина, защото карам Мирабел да чака, но не мога да се измъкна от ваната. Излежавам се във водата повече, отколкото е необходимо. Изкъпвам се добре по старомодния начин.

Накрая заставам на колене, измивам се с хладка вода и издърпвам запушалката на канала. Водата се изтича бързо и аз измивам ваната. Сетне излизам, виждам голяма купчина бели хавлии и се изсушавам.

Използвам прекия вход към моята стая и бързо обличам дрехите за рисуване. Предишната вечер ги изпрах и те миришат на свежо и чисто. Изпръскани са с боя, но са чисти. Сресвам косата си и излизам, носейки обувките си в ръка.

Мирабел се появява от музикалната стая.

— Добре ли се изкъпа? Чувстваш ли се освежен и чист?

— Чувствам се като нов човек, Мирабел. Тялото ми е чисто, дрехите — също. Мисля, че никога не съм се чувствал по-чист.

Навеждам се за обувките. Започнали са да се износват и подметките се изтъркват и се отделят от горната част. Не мога да си купя нови, а съм толкова разглезен, че не искам да нося същите обувки като преди. Може би ще намеря чифт маратонки на пазара за употребявани вещи. Ще търся.

— Не е необходимо да бъдеш нов човек, Жак. Старият е достатъчно добър.

Тя донася горещо кафе и напълва две чаши. Този път кафето е толкова горещо, че не смее да протегне пръст в чашата, а го държи на ръба, докато парата и топлината й кажат, че е сипала достатъчно. Сяда срещу мен. Сложила е двата кроасана в синьо-бяла чиния. В чинийките пред нас има и портокали, разделени на четири.

— Съсипваш ме, Мирабел. Как ще се върна към живота на нищо и никакъв уличен художник след този разкош?

Захапвам парче портокал. Вкусът му е силен и свеж. След бягането всичко ми се услажда, а този портокал е фантастичен.

Мирабел държи своето парче портокал като резен диня и го яде отляво надясно. Наблюдавам я. Едно от хубавите неща, когато си със слепец, е, че можеш да наблюдаваш какво прави, без да смущаваш нито себе си, нито него. Тя бавно гризе портокала. Чудя се какво ли би си помислила, ако ме види колко грубо го ръфам. Обзалагам се, че знае — по звука.

Кроасаните не са от най-хубавите, но ги бива, особено с маслото и конфитюра от къпини, които Мирабел е сложила на масата.

— Не знаех какви кроасани обичаш, Мирабел, затова взех обикновени. Какви харесваш?

— О, обикновено с кафето ям някакъв плод или парче хляб. Трудно ми е да слизам чак долу, за да си купувам кроасани. Благодаря. Тези са прекрасни.

— Но какви всъщност обичаш?

— Обичам изненадите, а тези кроасани бяха чудесна изненада. Благодаря ти още веднъж.

След закуска приготвям кутията си за рисуване, като взимам и шишетата с терпентина и лака. Мислех да отида пак на площад „Фюрстенберг“ и да го скицирам. А следобед — ако хубавото време се задържи — Мирабел може да дойде с мен и да ми разкаже за спомените и чувствата си, както направи първия път. Денят ми се струва идеален.

Измерил съм стените на моята стая, за да купя корк или каквото друго намеря, и боя. Мирабел ми казва, че няма четки за боядисване, затова трябва да купя и такива неща от универсалния магазин на улица „Риволи“. Най-хубавото там е, че избирам каквото искам и се нареждам на касата да го платя, без дълги обяснения.

Излизам преди девет. Светлината на площад „Фюрстенберг“ е хубава. Решавам да го нарисувам от друг ъгъл. Искам да включа и хълма надолу, но заставам от другата страна и още по-близо до лампата в средата. Оставям кутията, закачам платното, изваждам брезентовото столче, което взех назаем от Мирабел (тя има две) и се залавям за работа. Скицирам с молив 4H, като започвам отдолу нагоре, за да видя какво още мога да включа в картината. Използвам същия размер платно, каквото продадох. Надявам се, че картината ще стане хубава като предишната. Без Мирабел се чувствам почти като дете, изпратено за пръв път само в магазин да си купи бонбони.