Уилям Уортън - Последна любов

— Не. Работата, която ти вършиш, е много по-изморителна. Мислех за теб. Не си ли уморена?

— Ще ти кажа, когато се изморя. Не съм толкова стара и съм в добра форма.

По обед сме направили повече от половината таван. Камбаните току-що се спрели да бият. Слизам от стълбата, хващам Мирабел за ръцете и я изправям.

— Ще ядеш ли, Мирабел?

— О, да. Време е, нали? Сутринта сложих на печката чудесно говеждо по бургундски, което вече трябва да е готово.

Тя сваля ръкавиците и се насочва към кухнята. Маха капака на тежката черна тенджера и аз усещам мириса на говеждото. Уханието му е по-силно от миризмата на лепилото за плочки. Ръцете ми лепнат и съм изцапал косата си на няколко места. Отивам в банята да се измия.

Когато излизам, Мирабел вече е подредила масата и слага салатата. Съвсем не й личи, че е работила цяла сутрин. По дрехите й няма капка лепило и косите й не са разрошени. Придърпвам стол и сядам.

Обядваме царски.

— Мирабел, как си станала такава чудесна готвачка? Не съм ял по-вкусно говеждо по бургундски.

— Готвех за сестра си, докато беше жива. Роланд ми показа много неща, които бе научила от майка ни. Справях се. Пък и когато си сляп, другите ти възприятия се изострят. Обичам да ям, да мириша храната и да я опитвам. Но не ям много и внимавам. Горката Роланд винаги се ядосваше, че се храня бавно. Харесва ми, че и ти ядеш бавно.

— Това е нещо, което научих едва наскоро, Мирабел. От време на време, когато живеех на улицата, единственото, което исках, беше алкохол. Сетне, когато започнах да се съвземам и да си готвя на тавана, се научих да различавам вкуса на различните зеленчуци — моркови, картофи и лук. За пръв път през живота си не бързах. Тогава разбрах, че времето е мое и дребните удоволствия като яденето са една приятна част от него.

— Много мъдро от твоя страна. За млад човек си научил много.

— Не съм толкова млад, Мирабел. Казах ти, че съм на четирийсет и девет. Скоро ще стана на петдесет — половин век.

— О, това е нищо. Предстои ти още много вълнуващ живот.

Забравил съм на колко години е Мирабел. Според моите изчисления тя е двайсет и две години по-възрастна от мен. Трудно ми е да повярвам. Поглеждам я как изискано реже месото и се храни. Тя усеща, че я наблюдавам, вдига глава и се усмихва. После отново поглежда надолу, към храната. По някакъв начин сме си казали нещо, без да говорим.

Работим целия следобед. Имам специален инструмент за изрязване на плочките, които залепям в ъглите. Първо ги оформям, Мирабел ги намазва с лепило и сетне ги залепям. Става бързо и свършваме, преди камбаните да бият в шест часа. Слизам от стълбата и оглеждам тавана. Плочките са хубави и стаята ми е много по-светла. Мирабел застава до мен.

— Можеш ли да ми опишеш как изглежда? Знам, че се гордееш с работата си. Също като с картините ти — усещам, че си доволен по гласа ти и по начина, по който се движиш. Опитай се да ми разкажеш. Моля те.

— Няма нищо сложно, Мирабел. Сега, вместо мръсен и тъмен, таванът е бял. Плочките са залепени една до друга и отразяват светлината, влизаща през прозореца и вратата. Стаята е много по-светла от преди.

— Звучи чудесно. Благодаря. Беше ми приятно да работя с теб, Жак. Това беше още един специален ден. Хайде да вечеряме.

— Първо ще почистя и ще върна леглото на мястото му. Сложих вестниците на кухненския бюфет, за да можем да ги използваме следващия път. Между другото, Мирабел, откъде имаш тези вестници?

— Портиерката ми ги дава. Ти разкри една от малките ми тайни. Друг ще ти покажа какво правя с тях.

Вечерта си лягам и усещам, че мускулите на гърба и раменете ми са схванати. Освен това се улавям, че чакам. Не се налага да чакам дълго. Вратата се открехва — достатъчно, за да видя Мирабел.

— Може ли да вляза, Жак? Много ли си изморен?

— Влез, Мирабел. Откровено казано, лежа в тъмното и те чакам. Не мога да разбера какво прави една сляпа жена с всичките онези вестници. А може би всъщност не си сляпа и разиграваш някакъв номер.

Тя влиза и затваря вратата.

— Не бъди жесток, Жак. Друг път ще ти разкажа за вестниците. Онова, което правя с тях, е вероятно странно, но когато си сляп, трябва да се възползваш от всички възможности.

Мирабел се отпуска на леглото до мен. Очите й са широко отворени. Едва ги виждам в мрака. Наистина е трудно да повярвам, че тя е незряща и седемдесет и една годишна. Косите й са сплетени и плитката пада над лявото й рамо както преди. Ухае на рози и на люляк. Този път е облякла друга нощница. По краищата на дългите ръкави има дантела и не е толкова стегната около шията. Хващам ръката й.