Уилям Уортън - Последна любов

И така, след вкусния обяд излизаме да рисуваме. Този път ще бъдем на улица „Канет“, която гледа нагоре, към площад „Сен Сюлпис“. Това е един от любимите спомени на Мирабел. Тя иска да застанем на тротоара, на около трийсет метра от площада, от едната страна на пресечката между улиците „Гизард“ и „Канет“. Разполагам се там и съм разочарован, защото почти не виждам площада. Бих искал да включа част от фасадата на църквата и фонтана, но те са скрити от сградите пред тях.

Опитвам се да измисля някаква композиция. Мирабел започва да говори.

— Не е ли красиво — колоните на църквата, водата, която се плиска във фонтана и светлината, прозираща през дърветата? Знаеш ли, това са едни от малкото кестени в Париж, които имат червени цветове. Обичам да гледам площада оттук заради редицата тъмни сгради, след които се открива площадът с цялата си светлина и вода. Все едно излизаш от тунел. Не е ли така?

Чудя се дали да й кажа. Ако искам да видя гледката, която тя описва, трябва да измина около петдесет метра нагоре по улицата и да се приближа до площада.

— Мирабел, сигурна ли си, че това е мястото, където искаш да бъдеш — встрани от площада и от другата страна на улица „Гизард“?

— Да. Не е ли красиво?

— Ами, Мирабел, честно казано, оттук не виждам площада много добре. Съзирам само камбанарията на църквата, извисяваща се над другите сгради и откритото пространство между колоните и фонтана. Сигурна ли си, че това е мястото, откъдето искаш да рисуваме?

— Ох, Жак, толкова съжалявам. С течение на годините вероятно съм объркала нещата. Мислех, че улица „Гизард“ се вижда оттук. Ала не е така, нали?

— Може би си смесила различните гледки в представите си, Мирабел. Всички тези сгради изглеждат на повече от сто години и не мисля, че нещо е преместено. Убеден съм, че трябва да се приближим до площада.

— Добре, щом казваш. Ще можеш ли да промениш нещата? Да нарисуваш сградите оттук и да оставиш място за площада, а после да се приближим, така че да го виждаш целия и да го включиш в картината? Можеш ли да направиш това? Така на преден план ще изпъква улица „Гизард“.

Налудничава идея. Мирабел всъщност композира картини, без да вижда нищо. Отначало ми се струва откачено и истинско издевателство върху действителността. Но сетне възможностите нахлуват във въображението ми. Вече нищо не може да ме спре. Щом картината съществува в представите на Мирабел, аз мога да я пресъздам на платното, така че всички да я видят. Защо не?

Тръгвам нагоре по улицата, докато намеря място, откъдето виждам всичко, което описа Мирабел, после се връщам. Ще бъде хубав трик. Мога да го направя. В края на краищата, не се опитвам да изработвам архитектурни чертежи на Париж. Моите картини изразяват любовта — към Париж, към Мирабел и нейната любов към мен. Сядам до нея и обяснявам какво съм намислил.

— Ще бъде прекрасно, Жак. Така всеки ще може да види моите представи, макар че те в действителност не съществуват. Това ще бъде нашето лично виждане за Париж — такъв, какъвто ние сме го създали. Чудесно.

Започвам да рисувам. Правя улицата малко по-широка и пропускам няколко сгради, за да има повече място за площада. По-трудно е, отколкото предполагах. Не искам да изкривявам перспективата и пропорциите толкова много, че да изопача самата картина. Правя го от художествени съображения, а не само заради достоверността. Накрая оставам доволен от „предната част“ и двамата с Мирабел се преместваме по-близо до площада. Рисувам всичко, което виждам там — фасадата на църквата, колоните и камбанарията.

Изобразявам площада, като изключвам колите и вмествам половината фонтан. На картината от него блика вода, макар че в действителност е пресъхнал. Обяснявам на Мирабел какво правя, а тя описва спомените си, игрите и пързалянето с кънки по леда на фонтана през зимата по време на войната. Разказва ми за камбанарията. Дълги години се извисявала само една. Обявили конкурс за построяването на втора. Човекът, който го спечелил и чийто проект бил осъществен, бил толкова жестоко критикуван от всички, които я видели, че се качил горе и скочил оттам. Гробът му бил точно до аркадата пред църквата. Не погребвали самоубийците в свещената земя. Така поне й казала Роланд.

Това ми напомня за архитекта на Виенската опера. Забравил да сложи стъпала под нея и от срам също се самоубил. Архитектите са смахнато племе — полухудожници и полузанаятчии, притиснати между въображаемото и реалното.