Уилям Уортън - Последна любов

Събуждам се. Мирабел не е при мен. През прозореца влиза слънчева светлина. Отначало се изненадвам, че не съм с фланелката си. После си спомням.

Решавам, че ще бъде страхотно да тичам без анцуг. Навън може и да е хладно, но едва ли ще ми е студено, щом грее слънце. Поглеждам часовника си. Осем часа. Отдавна не съм спал толкова до късно.

Обличам спортния екип и тихо се промъквам във всекидневната. Чувам, че Мирабел се упражнява на клавесина. Вратата на музикалната стая е затворена — вероятно за да не ме събуди. Чудя се кога ли е станала от леглото ми. Може би когато съм заспал, а може би когато камбаните са започнали да бият в шест сутринта.

Взимам ключа от дъската до вратата и малкото дребни пари от нощното шкафче до леглото ми и излизам. Тичам по улица „Канет“ и стигам до Люксембургските градини. Чувствам се много лек и бърз. Бягам почти с пълни сили и не се уморявам. Усещането е страхотно — сякаш летя. Тичам така през цялото време. Когато часовникът удря за трети път, аз се връщам по улица „Феру“, прекосявам площад „Сен Сюлпис“, изплашвам гълъбите край фонтана и хуквам надолу по улица „Канет“, където рисувах. Отбивам се да купя кроасани от хлебарницата на ъгъла и чакам, докато пресека улица „Фур“. Движението е много по-оживено, отколкото рано сутринта. Спринтирам по улица „Сизо“ и изкачвам стълбите. Мирабел ме чака на площадката.

— Как мина бягането?

— Беше много ободряващо.

Дори не съм задъхан. Затварям вратата и се навеждам да целуна Мирабел по двете бузи. От мен капе пот. Тя се надига на пръсти, за да докосне раменете ми, докато се целуваме.

— Вали ли навън? Не съм чула.

— Не, това е пот.

Мирабел опипва ризата, брадата, лицето и косата ми.

— Целият си мокър. Приготвила съм ти ваната, но ти не се нуждаеш от нея. Всички ли хора се потят, когато бягат?

— Да — ако тичат достатъчно усилено и бързо.

— Сигурен ли си, че това е хубаво за теб? Да не повлияе на сърцето ти?

— Казват, че е хубаво за сърцето, Мирабел. Укрепва го.

Давам й кроасаните. Потта ми е намокрила книжната кесия. Поглеждам към банята. Ваната е пълна и водата вдига пара.

— Наистина ме глезиш, Мирабел.

— Доставя ми удоволствие. Моля те, дай ми мокрия си спортен екип. Спа ли добре, Жак?

— Като новороден.

— И аз помислих така. Сутринта се събудих и докоснах лицето ти. Беше толкова меко и отпуснато. Дишаше тихо. Наистина приличаше на бебе.

Сядам, за да събуя маратонките. Събличам потната фланелка и шортите. Оставам само по бандаж. Едно от преимуществата на слепотата на Мирабел е, че не трябва да се притеснявам за благоприличието и други такива неща.

— Жак, махна ли всичките си влажни дрехи? Гол ли стоиш сега пред мен?

Господи, тя е невъзможна!

— Ами, почти, но не съвсем, Мирабел. Това притеснява ли те? Възползвам ли се?

— О, не. Само ми се иска да можех да те видя. Ако често правиш така, може и да прогледна.

Тя се обръща и започва да се кикоти. Влизам в банята и осъзнавам, че няма причина да затварям вратата. И без това вътре става твърде горещо и задушно. Пък и мога да наблюдавам Мирабел. Тя изважда кроасаните, взима горещото кафе от печката и слага на масата буркан с конфитюр от ягоди.

Избърсвам се с една от хавлиите, измивам ваната, отивам в стаята си и обличам работните дрехи. Връщам се в дневната и започваме да се храним. Закуската е още по-вкусна от преди. Мирабел е затоплила кроасаните във фурната и сега те са хрупкави отвън и меки отвътре. Господи, колко са важни дребните неща! Не знам как съм допуснал да забравя това.

Залавяме се за работа веднага след закуската. Първо облепям с корк третата стена. Не ми отнема много време. После изстъргвам боята от стената с вратата за банята и я боядисвам бяла. Вътре наистина става светло. Решавам да надигна стария тъмен килим и да видя какво има под него. Ако дъските на пода са в добро състояние, само ще ги пребоядисам или ще ги оставя в естествения им цвят.

Мирабел ми помага много. Докато боядисвам, измива чиниите от закуската и започва да приготвя обяда, сетне излиза да се погрижи за гълъбите си. Денят е хубав. Хрумва ми да отида при нея, но решавам първо да довърша работата си.

Почиствам четките, когато камбаните започват да бият. Преместил съм всичко и надигам килима, за да погледна отдолу, когато я чувам да се качва по стълбите. Животът с Мирабел е изострил слуха ми. Дъските под килима са хубави — от дъб.

Махам килима и лъскам пода, докато блесне. Стаята наистина ще стане хубава.