Уилям Уортън - Последна любов

Мирабел застава на прага. Във вълнението си едва не казвам: „Погледни, Мирабел, виж колко е хубав подът“, но се спирам навреме.

— Свърших с боядисването, Мирабел, и вдигнах килима.

Толкова е стар и изтъркан, че смятам да го изхвърлим.

— Както кажеш. Щом на теб ти харесва така, на мен също.

— Но ела тук и пипни пода, Мирабел. Много е хубав.

Тя се приближава до мен и аз протягам ръце да й помогна да коленичи. Движа ръката й по дъските.

— Колко са гладки, Жак. Боядисани ли са?

— Не, това е естествено дърво, само че лакирано отдавна. Красиви дъбови дъски. Срамота е да ги държим покрити. Ще ги лъсна, за да отразяват светлината и стаята ще стане по-хубава.

— Имаш право, Жак. Едно време не беше така. Родителите ми искаха килими във всички стаи. По този начин показваха, че са истинска буржоазия. Голите дъски бяха за бедните и селяните.

Помагам й да стане.

— О, Мирабел, много искам да видиш каква е стаята сега и колко по-хубава ще стане.

— Аз също.

Тя млъква, сетне добавя:

— Но предполагам, че все още не изпитвам толкова силно желание, инак щях да прогледна. Може и това да стане. Когато съм с теб и ми казваш колко са хубави нещата, наистина искам да виждам. Само да не се страхувах толкова много.

Поглеждам я. Тя е обърнала глава към мен, към звука на гласа ми. Лицето й е зачервено от изкачването на стълбите, но не е задъхана. Надявам се да бъда в такова добро състояние, когато стана на нейните години.

— Ела, Жак. За ордьовър имаме филе от херинга, а после — вкусен петел във винен сос. Варя го цяла сутрин. Ще ми помогнеш ли да наредя масата?

Вече е сложила чиниите, сребърните прибори, солта и пипера. Аз взимам от бюфета в кухнята кърпите за хранене. Разпределяме чиниите и сядаме на местата си. От години не съм нареждал масата. Трудно ми е да си спомня кое се поставяше от външната страна — ножът или лъжицата. Мирабел донася чиниите с херингата и топли варени картофи. Изважда от хладилника бутилка бяло вино — „Сансер“, много подходящо за ордьовъра.

Наистина се храним царски. Отварям бутилката и избърсвам отвътре гърлото, използвайки кутрето си, за да извадя остатъците от корковата тапа. Мирабел сяда. Удивително е, че помни какво трябва да сложи на масата и никога не скача да вземе нещо, което е забравила. Изглежда изобщо не забравя. Наливам виното.

Тя вдига чашата си към мен.

— За нас и нашите щастливи дни.

Отпиваме едновременно. Виното е кристално чисто.

Херингата е със стайна температура. Отгоре има нарязани кръгчета лук. Картофите са топли, но не горещи. Заедно със студеното вино са много вкусни. Храним се мълчаливо. Осъзнавам колко й е приятно да яде, наблюдавайки лицето й. Наистина сияе.

Свършваме с ордьоврите почти едновременно и тя изнася чиниите и приборите. Донася чисти. Толкова е бърза, че не мога да измисля начин да й помогна, без да й се пречкам. Мирабел се обръща към мен.

— Вероятно ще бъде най-добре всеки да си сипе от тенджерата. Яденето е горещо, пък и тенджерата е тежка.

Прави ми път. Занасям чинията си и слагам две големи парчета от петела плюс щедра порция сос. Мирабел маха капака на другия съд, където са варените картофи. Оставям чинията си на масата и занасям чинията на Мирабел. Тя посяга да я вземе, но аз я дръпвам.

— Кажи ми какво искаш, Мирабел. Коя част от петела предпочиташ?

— Обичам изненадите. Когато си сляп, често се изненадваш. Научих се да ги предпочитам.

— Добре. Тогава ще те изненадам.

Бъркам в тенджерата и изваждам едно хубаво бутче, после част от бялото месо. Добавям два картофа и заливам всичко със соса. Занасям чинията й на масата.

— Божичко, колко ме глезиш, Жак. Мога да направя това и сама, пък и яденето ти изстива.

Сядаме и отново започваме да ядем. Този път разговаряме повече. Мирабел разказва как е усетила, че някои от женските гълъби започват да гнездят. Били много отслабнали и неспокойни. Чула как мъжките ги ухажват и се въртят в кръг в краката й.

— Знаеш ли, Жак, всяка година в гнездата се раждат нови бебета и човек си мисли, че ятото се увеличава, но то остава почти същото. Какво смяташ, че става с малките птичета? Знам, че някои остават в ятото, ала повечето изчезват, преди лятото да свърши. Мисля, че много от тях не оцеляват по време на смяната на перушината в края на лятото. Много им е трудно, пък и често нямат достатъчно храна, след като туристите си заминат.

— Сигурно не им е леко да живеят в голям град като Париж.