Уилям Уортън - Последна любов

Не се бях замислял по този въпрос, но въглеродният окис, смогът и шумът правят живота на гълъбите непосилен и те не могат да се размножават и да оцеляват. Това е трудно дори за хората.

— Да, винаги има птици, които изчезват, дори някои от здравите възрастни. Опознавам ги, а после не се завръщат. Тъжно е.

— Но, в края на краищата, такъв е животът, Мирабел. За всеки от нас е така.

— Да, знам, Жак. Един ден всички трябва да си отидем от този свят, но все пак ми се струва тъжно.

Иска ми се да я попитам каква мисли за смъртта и за старостта, но не го правя. Толкова сме спокойни и щастливи заедно, че е странно да разсъждаваме за такива неща в този прекрасен ден. И аз не искам да мисля за това.

Отнасям чиниите в кухнята и Мирабел ги измива. Не ги избърсваме, а ги слагаме на сушилника да съхнат. И двамата изгаряме от нетърпение да излезем да рисуваме. Надявам се, че днес ще завърша нашата картина на улица „Канет“ и площада в далечината. Страхотно е, че грее слънце.

Разположили сме се и рисуваме, преди да е станало два часът. Отначало не знам откъде да започна, но докато обяснявам на Мирабел какво ще правя, идеята се оформя от само себе си. В пет часа съм свършил, почти преди да го осъзная. Ходих нагоре-надолу по улицата около десет пъти. Ту влачех кутията, ту проверявах някой детайл. Успявам да изобразя сенките, падащи върху сградите върху подходящия фон — точно както искам. Дори внасям лъч слънчева светлина на улицата — досущ деколте. Това ми помага да съчетая фона отляво и отдясно.

Когато съм сигурен, че картината е готова, двамата с Мирабел ставаме и отиваме в кафенето. Този път не е толкова студено и аз си поръчвам бира, а тя — билков чай. Много е приятно да седим на последните за деня лъчи слънчева светлина.

През нощта Мирабел отново идва в леглото ми. Очаквах я и отмятам завивките, за да легне до мен. Краката й не са студени, защото не е седяла на ръба на леглото. Прегръщам я. И двамата мълчим. Чудя се дали само ще спим и започвам да дремя, когато усещам меката й ръка на косата си. Тя се премества и скланя глава на гърдите ми.

— Искаш ли да спиш, Жак? Уморен ли си?

— Както кажеш, Мирабел. А ти уморена ли си?

— Не. Мисля, че никога няма да разбереш колко много означава за мен, когато ми позволяваш да те опознавам чрез възприятията си. На света няма по-мил човек от теб.

— Вече ти казах, Мирабел. Това ми доставя удоволствие. Не познавам по-нежен и гальовен човек от теб. Не знаех, че ръцете могат да докосват толкова леко и приятно.

— Много съм щастлива, Жак. Имаш ли нещо против, ако отново съблечеш фланелката си? Цял ден мисля за допира до гърдите ти и искам пак да го почувствам.

Леко се надигам и махам фланелката. Усещам мириса на тялото си. Сутринта се къпах, но цял ден работих и отново мириша на пот и терпентин.

— Съжалявам, че мириша, Мирабел. Трябваше да се изкъпя, преди да си легна, но не се сетих.

— О, не. Радвам се, че не си измил мириса си. Вече ти казах, че харесвам миризмата ти — толкова е естествена, като на хубаво здраво животно.

Тя завира лице под мишницата ми. После усещам устните и езика й, когато започва да ме ближе. Гъделичка ме. Подскачам.

— Причиних ли ти болка, Жак?

Тя отново слага глава на гърдите ми.

— Не, само ме погъделичка.

— О, да. Спомням си, че когато бях малка, Роланд ме гъделичкаше. Много странно усещане. Открих, че човек не може да се гъделичка сам. Когато знаеш къде ще те докоснат, не те е гъдел. Мисля, че това се дължи на изненадата.

— Може би. Но аз знаех, че си тук и какво правиш, и въпреки това ме беше гъдел. Но има само едно място, където човек може да се гъделичка сам.

— Така ли? Кое е то? Кажи ми.

— Небцето. Ако го потъркаш леко с пръст, ще изпиташ силен гъдел.

Показвам й, после осъзнавам, че тя не вижда какво правя. Усещането е наистина силно — нещо средно между удоволствие и болка. Все едно атлет да го сърбят петите.

Мирабел пъха пръст в устата си, сетне бързо го изважда и по звуците разбирам, че търка език в небцето си.

— Божичко, Жак, това ли е гъделът? Толкова отдавна беше, че съм забравила. Изключително странно усещане, нали?

Тя опитва отново, сетне изважда пръста си от устата и клати глава.

— Много особено. Повечето хора знаят ли това?

— Мисля, че не, Мирабел. Имах един чичо, който ми го показа, когато бях малък. Не съм казвал на никого, освен на теб.

— Възможно ли е аз да те гъделичкам по този начин? Или човек трябва да си го прави сам?