Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Маркизът ръководеше всичко. Вдъхновител, разпоредител, вожд и господар — страшна душа.

Лантенак беше от поколението на онези военачалници на осемнадесети век, които и на осемдесетгодишна възраст спасяваха градове. Той приличаше на граф д’Алберг, който, почти стогодишен, изгони от Рига краля на Полша.

— Кураж, приятели — казваше маркизът, — в началото на века, през 1713 година, Карл XII, затворен в една къща в Бендер, само с триста шведи е устоял на двадесет хиляди турци.

Барикадираха двата горни етажа, укрепиха стаите, превърнаха нишите в бойници, залостиха вратите с греди, които зачукаха здраво като подпори; само че трябваше да оставят свободни спираловидните стълби между всички етажи, за да могат да се предвижват; да ги затворят за нападателите значеше да ги затворят и за самите обсадени. В защитата на обсадените винаги има някаква слаба страна.

Маркизът, неумолим и як като младеж, вдигаше греди, пренасяше камъни, даваше пример, като сам работеше, заповядваше, помагаше, интимничеше и се шегуваше с тази свирепа банда, но запазваше своята типична сеньорска осанка — беше все така високомерен, изискан и жесток.

Никой не трябваше да му възразява. Той казваше: „Ако половината от вас се разбунтува, ще заповядам на другата половина да я разстреля и ще защищавам кулата с останалите.“ Тия неща карат хората да обожават вожда си.

Докато маркизът се занимаваше с отвора и с кулата, Иманус се занимаваше с моста. Още в началото на обсадата спасителната стълба, окачена напречно навън под прозорците на втория етаж, по заповед на маркиза беше изтеглена и поставена от Иманус в залата на библиотеката. Може би именно тази стълба Говен искаше да замени. Прозорците на първия етаж, наречен караулно помещение, бяха защитени от тройни железни решетки, зазидани в каменната стена, така че оттам не можеше нито да се влезе, нито да се излезе.

На прозорците в библиотеката нямаше решетки, но те бяха много високи.

Иманус накара да го придружат трима души, способни като него на всичко и решени на всичко. Тия хора бяха Оанар, наречен Златния клон, и двамата братя с прякора Дървените копия. Иманус взе един затъмнен фенер, отвори желязната врата и внимателно обходи трите етажа на малкия замък върху моста. Оанар, Златния клон, беше безпощаден като Иманус, тъй като брат му беше убит от републиканците.

Иманус разгледа горния етаж, натъпкан със сено и слама, и долния етаж, в който накара да турят няколко мангала до тоновете катран; сложиха близо до тоновете катран и сноповете от суха дива метличина и се увери в доброто състояние на фитила, напоен със сяра, единият край на който беше тук, а другият край в кулата. Разсипа по пода локва катран, която се разпростря и под сноповете, и в нея потопи края на натопения в сяра фитил; после заповяда в залата на библиотеката, която се намираше между приземния етаж с катрана и тавана със сламата, да поставят трите люлки, в които дълбоко спяха Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет. Пренесоха люлките много внимателно, за да не събудят малките.

Те всъщност бяха три малки селски ясли, много ниски върбови кошници, които се поставят на пода, за да могат децата сами да излизат от тях, без някой да им помага. До всяка от тях поставиха по една паница с чорба и по една дървена лъжица. Откачената от куките спасителна стълба лежеше на пода срещу стената; Иманус нареди да разположат трите люлки една до друга покрай стената срещу стълбата. После, като прецени, че въздушното течение може да бъде полезно, той разтвори широко и шестте прозореца на библиотеката. Лятната нощ беше ясна и топла.

Той изпрати братята Дървените копия да отворят прозорците и в долния етаж, и в горния етаж, беше забелязал на източната стена на сградата изсъхнал, голям стар бръшлян, чиито кафяви клони покриваха в тази страна целия мост от долу до горе и обгръщаха прозорците и на трите етажа. Реши, че този бръшлян няма да пречи. После Иманус хвърли навсякъде последен поглед; след това четиримата излязоха от малкия замък и влязоха в кулата. Иманус превъртя два пъти ключа на желязната врата, прегледа внимателно извънредно голямата брава и погледна, поклащайки със задоволство глава, напоения със сяра фитил, който минаваше през дупката, прокопана от самия него, и сега беше единствената връзка между кулата и моста. Този фитил тръгваше от кръглата зала, минаваше през желязната врата, влизаше под сводестия коридор, слизаше към приземния етаж на моста, като се извиваше по спираловидната стълба, пълзеше по пода на коридора в приземния етаж и стигаше в катранената локва под сухите снопове. Иманус беше пресметнал, че след около четвърт час този фитил, запален във вътрешността на кулата, ще подпали локвата катран в залата на библиотеката. След като подреди и провери всичко, той занесе ключа от желязната врата на маркиз дьо Лантенак, който го сложи в джоба си.