Виктор Юго - Деветдесет и трета година

А сега приемате ли или отказвате.

Ако приемете, ние ще излезем.

Ако откажете, децата ще умрат.

Това е, което имах да кажа.

Човекът, който говореше от върха на кулата, млъкна.

Един глас отдолу извика:

— Ние отказваме.

Този глас беше рязък и строг. Друг един глас, не толкова суров, но непоколебим, добави:

— Даваме ви двадесет и четири часа, за да се предадете безусловно.

След кратко мълчание същият глас продължи:

— Утре, в същия час, ако не се предадете, ние ще щурмуваме.

А първият глас добави:

— И тогава никаква милост!

На този свиреп глас отвърна един глас от върха на кулата. Между двете бойници видяха да се навежда висок силует, в който под светлината на звездите можаха да познаят страшната фигура на маркиз дьо Лантенак; и тази фигура, която сякаш с поглед търсеше някого в мрака, извика:

— О, ти си бил, отец!

— Да, аз съм, подлец! — отвърна суровият глас отдолу.

Неумолимият глас беше наистина на Симурден; по-младият и не толкова повелителен глас беше на Говен.

Маркиз дьо Лантенак не беше сбъркал, обръщайки се към абата Симурден.

За няколко седмици в този край, окървавен от гражданската война, Симурден стана прочут, както знаем; нямаше по-злокобна слава от неговата; говореше се така: Марат в Париж, Шалие в Лион, Симурден във Вандея. Абатът Симурден загуби цялото уважение, с което се ползуваше преди; такава е последицата, когато свещеникът хвърли расото. Симурден всяваше ужас. Строгите хора са нещастни; всеки ги осъжда за делата им, а който надникне в съвестта им, ще ги оправдае може би. Един неразбран Ликург може да бъде отъждествен с Тиберий. Но както и да е, двама души, маркиз дьо Лантенак и абатът Симурден, еднакво тежаха във везните на омразата; клетвата, с която роялистите проклинаха Симурден, по тежест съответствуваше на отвращението, което републиканците изпитваха към Лантенак. Всеки от тези двама души беше чудовище за противниковия лагер; с това се обяснява необикновеният факт, че след като Прийор от Марна обяви в Гранвил награда за главата на Лантенак, в Ноармутие Шарет обяви награда за главата на Симурден.

Нека да кажем, че тия двама човека, маркизът и свещеникът, си приличаха до известна степен. Бронзовата маска на гражданската война има две лица — едното лице е обърнато към миналото, другото лице е обърнато към бъдещето, но и двете лица са еднакво трагични. Лантенак бе първият от тия два образа, Симурден — вторият; само че горчивата усмивка на Лантенак беше мрачна, а по злокобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина.

В това време щурмуването на Тург беше отложено.

Благодарение на намесата на Говен, както вече видяхме, някакво двадесет и четири часово примирие бе уговорено.

Всъщност Иманус беше добре осведомен; в резултат на мобилизациите, проведени от Симурден, сега Говен командуваше четири хиляди и петстотин души както от националната гвардия, така и от линейните полкове, с които сега обкръжаваше Лантенак в Тург; той можеше да насочи срещу крепостта дванадесет оръдия — шест към кулата, окопани в края на гората в батареен строй, и шест към моста, разположени на платото като батарея, стреляща отвисоко. Той вече беше успял да взриви една мина, която проби отвор в подножието на кулата.

И така, след като изминат двадесет и четирите часа на примирието, битката щеше да започне при следните условия:

На платото и в гората имаше четири хиляди и петстотин души.

В кулата деветнадесет.

Имената на тия деветнадесет обсадени историята е запазила в афишите, с които те са били поставени извън закона. Ние може би ще ги срещнем пак.

За да командува тия четири хиляди и петстотин души — почти една армия, — Симурден бе желал Говен да бъде произведен в чин генерал-адютант. Говен бе отказал с думите: „Като заловим Лантенак, ще видим. Сега още нищо не съм заслужил.“

Командуването на големи войскови поделения от нисши чинове всъщност беше нещо обикновено в практиката на републиканците. По-късно Бонапарт беше едновременно командир на артилерийски ескадрон и генерал-аншеф на Италианската армия.

Тур-Говен имаше необикновена съдба: един Говен я атакуваше, друг Говен я защищаваше. И това водеше до известна въздържаност при атаката, но не и в защитата, защото господин дьо Лантенак беше от ония, които нищо не жалят, а и бе живял предимно във Версай и съвсем не беше привързан към кулата, която едва познаваше. Той просто бе дошъл да се укрие в нея, защото нямаше вече друго убежище — това бе истината; обаче той би я разрушил, без да му мигне окото. Говен се отнасяше към нея с голямо уважение.