Виктор Юго - Деветдесет и трета година

В същия този момент Рене-Жан, доволен от резултата на наблюденията си върху мокрицата, вдигна глава и каза:

— Женска е.

Смехът на Жоржет разсмя Рене-Жан, а пък Рене-Жан накара и Гро-Ален да се засмее.

Жоржет привлече братята си и така се образува едно малко общество, седнало на земята.

Обаче мокрицата беше изчезнала.

Възползувала се от смеха на Жоржет, тя изчезна в една дупка на пода.

Други събития последваха мокрицата.

Най-напред минаха ластовици.

Техните гнезда навярно бяха под перваза на покрива. Те летяха близо до прозореца и, малко обезпокоени от децата, описваха големи кръгове във въздуха, като нежно издаваха пролетни цвърчения. Това накара трите деца да вдигнат глави и да забравят мокрицата.

Жоржет насочи пръстче към ластовиците и извика: „Пипи!“

Рене-Жан я смъмри:

— Госпожице, не се казва пипета, а се казва птичета.

— Чета — каза Жоржет.

И тримата загледаха ластовиците.

После влезе една пчела.

Нищо не прилича така много на душата, както пчелата. Тя лети от цвят на цвят, както душата от звезда на звезда, и пренася мед, както душата пренася светлината.

Тя вдигна голям шум, когато влезе, бръмчеше високо, сякаш искаше да каже: пристигам, видях розите, сега искам да видя децата. Какво става тук?

Пчелата е като домакинята, тя се кара пеейки.

Докато пчелата летеше около тях, тримата малчугани не я изпускаха от очи.

Пчелата разгледа цялата библиотека, претършува всички ъгли, хвърча, като че ли си беше у дома, в кошера, с мелодично бръмчене обиколи шкафовете, като през стъклата разглеждаше заглавията на книгите, сякаш бе някакъв дух.

Свършила обиколката си, тя отлетя.

— Отиде в къщата си — каза Рене-Жан.

— Звяр е — каза Гро-Ален.

— Не — възрази Рене-Жан, — муха е.

— Муа — каза Жоржет.

В този момент Гро-Ален намери на пода парче канап с възел на единия край; той стисна между палеца и показалеца си другия край, направи от него нещо като перка и с дълбоко внимание започна да я върти.

Жоржет отново на четири крака и своенравно зашари напред-назад по пода, докато с благоговение откри един фотьойл с проядена от червеи тапицерия, през дупките на която излизаха конски косми. Спря се пред този фотьойл. Започна да разширява дупките и съсредоточено да издърпва конските косми.

Изведнъж тя вдигна пръстче, което означаваше: „Слушайте!“

Двете братчета обърнаха глави.

Глухи и далечни трясъци долитаха отвън, навярно в лагера на нападателите се извършваха някакви стратегически движения в гората; цвилеха коне, биеха барабани, влачеха се ракли, дрънчаха вериги, даваха се военни сигнали — една бъркотия от свирепи шумове, които, смесвайки се, ставаха някак си хармонични; децата слушаха очаровани.

— Дядо боже прави това — каза Рене-Жан.

Шумът стихна.

Рене-Жан стоеше замечтан.

По какъв начин мислите се разпръсват и отново се съсредоточават в малките детски мозъци? Какво е това загадъчно вълнение в тази още толкова неясна и толкова къса памет? В тази нежна, замислена главичка се бе появила една объркана представа за дядо боже, за молитвата, за скръстените ръце и оттам за някаква сладка усмивка, която е чувствувал някога над себе си, а сега я нямаше вече, и затова Рене-Жан прошепна полугласно: „Мама.“

— Мама — каза и Гро-Ален.

— Мама — каза Жоржет.

После Рене-Жан започна да скача.

След него и Гро-Ален започна да скача.

Гро-Ален повтаряше всичките движения и всичките жестове на Рене-Жан; Жоржет не винаги. Тригодишният имитираше четиригодишния; обаче двадесетмесечната пазеше своята самостоятелност.

Жоржет продължаваше да седи, като от време на време казваше по някоя дума. Жоржет още не можеше да образува изречения.

Тя беше мислителка; изразяваше се със сентенции. Предимно едносрични.

Обаче след известно време примерът я зарази, тя започна да прави като братята си; трите чифта голи крачета затанцуваха, затичаха и се заклатушкаха в праха на стария полиран дъбов паркет под строгия поглед на мраморните бюстове, към които от време на време Жоржет хвърляше плах поглед, като шепнеше: „Деди!“

На езика на Жоржет „деди“ беше всичко, което приличаше на човек, но не съвсем човек. Понякога детето смесва живите същества с призраците.

Жоржет крачеше залитайки след братята си, затова предпочиташе да пълзи на четири крака.

Приближил се до един прозорец, Рене-Жан вдигна глава, после се наведе и отиде да се скрие зад ъгъла на отвора. Беше забелязал някой, който го гледаше. Беше един войник от сините от лагера върху платото, който, възползувал се от примирието, се беше осмелил да дойде до стръмния бряг на дола, откъдето се виждаше вътрешността на библиотеката. Като видя, че Рене-Жан се прикрива, Гро-Ален също се прикри; той се притисна до Рене-Жан, а Жоржет отиде да се скрие зад тях. Те стояха така мълчаливо и неподвижно, Жоржет дори постави пръст на устните си. След няколко минути Рене-Жан се престраши и протегна глава; войникът беше още там. Рене-Жан отдръпна бързо главата си; трите деца сега вече не смееха да дишат. Това продължи доста дълго време. Накрай този страх доскуча на Жоржет, тя се осмели и погледна. Войника го нямаше. Децата отново започнаха да тичат и да играят.