Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Когато всичко свърши, когато и последната страница беше откъсната, когато и последната щампа беше на земята, когато от книгата в скелета на подвързията останаха само изрезки от листовете с текста и от листовете с картини, Рене-Жан се изправи, погледна пода, отрупан с разпиляните листове, и плесна с ръце.

И Гро-Ален плесна с ръце.

Жоржет взе от пода един от тези листове, изправи се, опря се на прозореца, който достигаше до брадичката й, и започна да го разкъсва на малки парченца, които хвърляше навън.

Рене-Жан и Гро-Ален последваха примера й. Събираха листове и ги разкъсваха, пак събираха и разкъсваха, хвърляха ги през прозореца като Жоржет; разкъсвани от разярените малки пръстчета, всички страници на тази древна книга една по една бяха отнесени от вятъра. Жоржет, като гледаше замислена как тези рояци от малки късчета бяла хартия се разпръсват във въздуха, каза:

— Пеперуди.

Така завърши поголовното клане. Останките безследно изчезнаха в лазура.

Такава бе втората смърт на свети Вартоломей, който веднъж бе вече мъченически загинал в година 49 след Христа.

Денят започна да преваля, горещината се увеличаваше, време бе за следобедна почивка, очите на Жоржет се притваряха, Рене-Жан отиде при люлката си, измъкна торбата със слама, която служеше за дюшек, довлече я до прозореца, изтегна се върху нея и каза; „Хайде да спим“. Гро-Ален сложи главата си върху Рене-Жан, Жоржет сложи главата си върху Гро-Ален и тримата пакостници заспаха.

Топъл полъх влизаше през отворените прозорци; ароматът от диви цветя, долетял от оврази и хълмове, бе примесен с диханията на идващата нощ; просторът бе спокоен и милосърден; всичко сияеше, всичко се бе усмирило, всичко обичаше всичко; слънцето даряваше света със своята ласка — светлината; с всички пори човек чувствуваше хармонията, която се излъчваше от огромната доброта на природата; в безкрайността имаше нещо майчинско; това чудо, вселената, е в пълен разцвет, нейната безграничност се допълва с добротата й; като че ли някаква невидима сила взима тези тайнствени предпазни мерки, които в страшните борби между хората закрилят слабите от силните; в същото време наоколо беше прелестно; великолепието беше равно на великодушието. Неизразимо омекотен, пейзажът беше прекрасен поради онова преливане на сянката и светлината, което се забелязва по това време по ливадите и крайбрежието на реките; пушеците се издигаха нагоре към облаците така, както бляновете към виденията; ята птици кръжаха около Тург; ластовиците поглеждаха през прозорците и като че ли идваха да видят дали децата спят добре. Те бяха прелестни, притиснати едно към друго, неподвижни, полуголи, като малки амурчета; бяха очарователни и невинни, трите заедно нямаха девет години, сънуваха райски сънища, които със смътни усмивки се очертаваха по устните им. Може би бог им шепнеше в ушите, защото те на всички езици бяха слабите и благословените, уважаваните невинни същества; всичко бе стихнало, сякаш диханието на нежните им гърдички беше дихание на вселената и в него се вслушваше цялата природа; листата не шумоляха, тревите не трепваха; сякаш необятният звезден свят сдържаше диханието си, за да не смущава тези смирени заспали ангелчета; нямаше нищо по-възвишено от огромното уважение на природата към тези деца.

Слънцето залязваше и почти докосваше хоризонта. Изведнъж в този дълбок покой откъм гората блесна светкавица, последвана от страшен гръм. Бяха дали оръдеен изстрел. Ехото подхвана трясъка и забоботи. Предавано от хълм на хълм, ехото бе страхотно. То събуди Жоржет.

Тя вдигна малко главата си, изправи пръстчето си, ослуша се и каза:

— Пум!

Шумът утихна, всичко потъна в тишина. Жоржет пак сложи главата си върху Гро-Ален и отново заспа.

Този ден майката, която виждаха да броди почти напосоки, беше вървяла до вечерта. Всъщност така тя правеше през всички дни — вървеше напред и никога не спираше. Заспиването й от преумора на първото удобно място възстановяваше силите й толкова, колкото уталожваше глада й онова, което тук-таме кълвеше като птичка. Тя ядеше и спеше толкова, колкото да не умре.

В една изоставена плевня тя бе прекарала миналата нощ; гражданските войни създават такива мизерни убежища; в една пуста нива тя бе намерила четири стени, една отворена врата, малко слама под останала стряха от разрушения покрив и беше легнала върху тази слама и под този покрив, чувствувайки, че под сламата пълзят мишки и виждайки през покрива как изгряват звездите. След като поспа няколко часа, тя се събуди посред нощ и тръгна пак, за да измине колкото се може повече път, преди да настъпят големите горещини. За пътуващите пеш през лятото времето след полунощ е по-благоприятно, отколкото обедното време.