Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Тя се стараеше колкото може да следва краткия път, който й бе посочил селянинът от Ванторт; движеше се все на запад. Ако някой бе до нея, щеше да я чуе как непрекъснато казва полугласно: „Тург“. Тя не знаеше нищо повече освен имената на трите си деца и тази дума.

Вървейки, тя размишляваше. Мислеше си за приключенията, които бе преживяла; мислеше си за мъките, които бе изпитала, за всичко, което бе понесла; за срещите, за униженията, за създадените условия, за предложенията, които й бяха правени и които тя бе приела или за подслон, или за парче хляб, или само за да й покажат пътя. Една клета жена е много по-нещастна от един окаян мъж, защото е средство за развлечение. Страшен чергарски поход! Всъщност на нея всичко й беше безразлично, стига да намереше децата си.

Този ден най-напред на пътя й се изпречи едно село; едва се зазоряваше; всичко още бе забулено в мрака на нощта; все пак по главната улица на селото имаше няколко полуотворени врати, а и любопитни глави се подаваха от прозорците. Населението беше развълнувано като разтревожен кошер. Причината се дължеше на шума от колела и железария, който бяха чули.

На площада пред черквата група смаяни хора, устремили очи нагоре, гледаха нещо, което слизаше към селото по пътя от хълма. Беше голяма товарна кола с четири колела, теглена от пет коня, впрегнати във вериги. Върху колата се забелязваше тежък товар, който приличаше на грамада от дълги греди, по средата на които имаше нещо безформено; товарът бе покрит с голям брезент, приличащ на саван. Пред колата вървяха десет конници, а зад нея други десет. Конниците носеха триъгълни шапки, а над раменете им стърчаха някакви остриета — навярно върхове на голи саби. Цялото това шествие напредваше бавно, очертаваше се ясно на хоризонта като черен силует. И колата изглеждаше черна, и впрягът изглеждаше черен, и конниците изглеждаха черни. Зад тях бледнееше зората.

Всичко това влезе в селото и се отправи към площада.

Беше почти се съмнало, когато колата пристигна, и хората можаха ясно да видят цялото шествие, което приличаше на процесия от сенки, защото всички мълчаха.

Конниците бяха жандарми. Те наистина носеха голи саби. Брезентът беше черен.

И клетата майка влезе в селото и се приближи до групата селяни в момента, когато на площада пристигнаха тази кола и тези жандарми. Сред навалицата хората шепнешком задаваха въпроси и отговаряха.

— Какво е това?

— Гилотината минава.

— Откъде идва?

— От Фужер.

— Къде отива?

— Не зная. Казват, че отива в един замък към Паринье.

— В Паринье!

— Да върви където ще, стига да не спира тук!

Тази голяма кола с товара си, покрит като със саван, този впряг, тези жандарми, шумът от тези вериги, мълчанието на тия хора и предутринният час — всичко беше призрачно.

Шествието прекоси площада и излезе от селото; селото се намираше в дъното на един дол между две възвишения; след четвърт час селяните, които останаха на площада като вкаменени, видяха злокобната процесия на върха на западния хълм. Коловозите раздрусваха големите колела, веригите на впряга дрънчаха при утринния вятър, сабите блестяха; слънцето изгряваше, пътят изви и всичко изчезна.

В този именно момент в залата на библиотеката Жоржет се събуди до спящите й още братя и каза добро утро на розовите си крачета.

Майката видя как минава това мрачно шествие, но нито разбра, нито се опита да разбере нещо, защото пред очите си имаше едно друго видение — образа на своите деца, загубени в мрака.

И тя излезе от селото малко след преминалия кортеж и тръгна по същия път, движейки се на известно разстояние зад втората група жандарми. Изведнъж в ушите й прозвуча думата „гилотина“; „гилотина“ — помисли си тя. Тази дива Мишел Флешар не знаеше значението на думата, но инстинктът й подсказа и, без да може да каже защо, тя изтръпна, стори й се страшно да върви след колата и затова зави вляво, изостави пътя и навлезе под дърветата на гората Фужер.

След като походи известно време, тя забеляза една камбанария сред покриви в окрайнината на гората и тръгна натам. Беше гладна.

Това село бе от ония села, в които републиканците бяха поставили военни постове.

Тя отиде чак до площада пред общината.

И това село беше развълнувано и разтревожено. Множество хора се бяха струпали около площадката, издигната с няколко стъпала пред входа на общината. Върху площадката един човек, обкръжен от войници, държеше в ръка голям разгънат афиш. Вдясно от него имаше един барабанчик, а вляво един разлепвач на афиши, който носеше кофа с лепило и четка.