Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Селянката поклати глава и каза:

— Слушайте ме, минувачко. По време на революция не трябва да говорите неща, които не разбирате. За такива думи могат да ви арестуват.

— Ами Тург! — извика майката. — Госпожо, в името на младенеца Исус и на пресветата дева Мария аз ви моля, госпожо, аз ви умолявам, аз ви заклинам да ми кажете откъде да мина, за да отида в Тург!

Селянката се разгневи.

— Не зная! А и да знаех, нямаше да ви кажа. Това са лоши места. Там не се ходи.

— Въпреки това аз отивам — каза майката.

И тя тръгна на път.

Селянката я изгледа как се отдалечава и измърмори:

— Все пак тя трябва да яде.

Тя изтича след Мишел Флешар и постави в ръцете й една питка от черно жито.

— Ето ви това за вечеря.

Мишел Флешар взе елдовата питка, нищо не отвърна, не извърна дори глава, а продължи да върви.

Стигна края на селото. При последните къщи срещна три малки босоноги деца, облечени в дрипи. Приближи се до тях и каза:

— Тия са две момичета и едно момче.

Като видя, че гледат хляба й, тя им го даде.

Децата взеха хляба и се изплашиха.

Тя навлезе в гората.

В това време, през същия ден, преди зазоряване, в полутъмната гора, в отсечката на пътя между Жавене и Лекус, се случи следното:

Всички пътища в Бокаж са изровени, а най-много от всички е пътят от Жавене до Паринье през Лекус, които е прокопан между скали. Той е най-криволичещият. Прилича повече на ров, отколкото на път. Той идва от Витре и е имал честта да раздруса каретата на госпожа дьо Севинье. Ограден е отдясно и отляво с жив плет. Няма по-удобно място за засада.

Точно тази сутрин, един час преди Мишел Флешар да влезе от другия край на гората в първото село, където видя зловещото шествие на колата, ескортирана от жандарми, в гъсталаците, през които минава пътят от Жавене след моста над река Куенон, безразборно се стекоха невидими хора. Клонаците скриваха всичко. Тия хора, всички селяни, бяха облечени в григо, влакнест плащ, какъвто са носели кралете на Бретан през шести век, а селяните през осемнадесети век. Едни от тях бяха въоръжени с пушки, други с брадви. Тия с брадвите бяха натрупали на една поляна клада от сухи клони и дънери, които при нужда щяха да запалят. Тия с пушките се бяха наредили зад дърветата от двете страни на пътя в очаквателно положение. Който би могъл да погледне през листата, би забелязал навсякъде пръсти върху спусъците и дула на карабини, насочени през пролуките, образувани между кръстосаните клони. Тия хора дебнеха от засада. Всички пушки бяха насочени към пътя, който се белееше в утринната дрезгавина.

В този здрач тихи гласове разговаряха.

— Сигурно ли знаеш?

— Разбира се, така казаха.

— Ще мине ли?

— Казаха, че е вече тук.

— Не трябва да я пуснем да излезе от гората.

— Трябва да я изгорим.

— За това сме дошли тук три села.

— Да, ами охраната?

— Ще убием охраната.

— А дали ще мине по този път?

— Така казват.

— Значи, ще дойде откъм Витре?

— Защо не?

— Защото казваха, че идвала от Фужер.

— От Фужер ли или от Витре, все от дявола идва.

— Да.

— И при него да я върнем.

— Да.

— Значи, в Паринье ще отива?

— Изглежда.

— Няма да отиде.

— Не.

— Не, не, не!

— Внимание.

Трябваше наистина да млъкнат, защото започваше малко да се зазорява.

Изведнъж хората от засадата престанаха да дишат; чу се шум от колела и от коне. Те погледнаха през клоните и смътно забелязаха в изровения път една дълга, охранявана от конници кола и нещо върху нея; колата се движеше към тях.

— Ето я! — каза тоя, който изглежда беше вождът.

— Да — каза един от дебнещите, — с конвой.

— От колко души е конвоят?

— Дванадесет.

— Казаха, че били двадесет.

Дванадесет или двадесет, да убием всички.

— Да почакаме, докато дойдат по-близо.

Малко по-късно, след един завой, колата и охраната й се появиха на пътя.

— Да живее кралят! — извика вождът на селяните.

Сто пушечни изстрела гръмнаха наведнъж.

Когато димът се разпръсна, охраната също се бе разпръснала. Седем конници бяха паднали, петима бяха избягали. Селяните изтичаха при колата.

— Я вижте — извика вождът, — това не е гилотината. Това е стълба.

Колата наистина беше натоварена само с една дълга стълба.

Двата коня бяха паднали ранени; коларят беше убит, но не нарочно.

— Все едно — каза вождът, — охранявана стълба е нещо подозрително. Отиваше към Паринье. Навярно за обсадата на Тург.

— Да изгорим стълбата! — извикаха селяните.