Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Преговори

И Говен се подготвяше за атаката. Даваше последни нареждания на Симурден, който, както знаем, без да взима пряко участие в акцията, трябваше да охранява платото, и на Гешан, който трябваше да остане на позиция при лагера в гората с по-голямата част от армията. Уговориха се, че долната батарея в гората, както и горната батарея на платото ще влязат в действие само ако бунтовниците излязат от кулата или направят опит за бягство. Говен си запазваше командуването на щурмовата колона. Това именно безпокоеше Симурден.

Слънцето залезе.

Една кула в равно поле прилича на кораб в открито море. Тя трябва да бъде нападната по същия начин. По-скоро с абордаж, отколкото с щурм. Никакво оръдие. Нищо излишно. Каква полза да се обстрелват стени, дебели петнадесет стъпки? Само една дупка в борда, едните ще форсират, другите ще преграждат, брадви, ками, пистолети, юмруци и зъби. Такава е акцията.

Говен чувствуваше, че по друг начин не може да овладее кулата Тург. Няма по-смъртоносна атака от тая, при която отблизо гледаш очите на неприятеля. Той от дете познаваше страшната вътрешност на кулата.

И затова дълбоко размишляваше.

В това време, на няколко крачки от него, помощникът му Гешан с далекоглед в ръка оглеждаше хоризонта откъм Паринье. Изведнъж Гешан извика:

— О, най-сетне!

Това възклицание изтръгна Говен от размишленията му.

— Какво има, Гешан?

— Стълбата, командире.

— Спасителната стълба ли?

— Да.

— Как? Нима не е вече при нас?

— Не, командире. И затова бях загрижен. Бързият пратеник, когото бях изпратил в Жавене, се завърна.

— Зная.

— Той съобщи, че намерил в дърводелната в село Жавене стълба в желания размер, която реквизирал и натоварил на една кола с ескорт от дванадесет конници; той видял да тръгва за Паринье колата, ескортът и стълбата. След това се върнал, препускайки с всички сили.

— Това той сам ни докладва. И добави, че колата, която била добре впрегната, тръгнала към два часа сутринта и щяла да бъде тук преди залез-слънце. Всичко това аз зная. А после?

— После, командире, слънцето вече залезе, а колата, която носи стълбата, не е още пристигнала.

— Нима е възможно? Обаче ние трябва да атакуваме. Часът настъпи. Ако се забавим, обсадените ще си помислят, че отстъпваме.

— Командирю, можем да атакуваме.

— Обаче без спасителна стълба не може.

— Разбира се.

— Ама нямаме я.

— Имаме я.

— Как така?

— Нали извиках: „О, най-сетне!“ Понеже колата още я няма, аз вдигнах далекогледа и го насочих към пътя от Паринье за Тург и, командире, останах доволен. Колата е там заедно с ескорта; тя се спуска насам. Вие можете да я видите.

Говен взе далекогледа и се взря.

— Наистина. Ето я. Не е толкова светло, за да се различи всичко. Но се вижда ескортът, това е добре. Само че ми се струва, че ескортът е по-многоброен, отколкото казахте, Гешан.

— На мене също.

— Те не са по-далече от четвърт левга.

— Командирю, спасителната стълба ще бъде тук след четвърт час.

— Можем да атакуваме.

Действително към тях идваше кола, но тя не бе онази, която очакваха.

Като се обърна, Говен видя зад себе си сержанта Радуб изпънат, навел очи, както при военен поздрав.

— Какво има, сержант Радуб?

— Гражданино командир, ние, хората от батальона „Червеният калпак“, искаме да ви помолим за нещо.

— За какво?

— Да умрем в боя.

— О! — каза Говен.

— Ще бъдете ли така добър?

— Но… зависи от обстоятелствата — каза Говен.

— Ето какво, командире. От случая в Дол вие ни щадите. Ние все още сме дванадесет на брой.

— Какво от това?

— Чувствуваме се унизени.

— Вие сте резервът.

— Ние предпочитаме да сме авангардът.

— Но аз имам нужда от вас в края на акцията, за да осигуря успеха. Затова ви пазя.

— Много.

— Това е все едно. Вие сте в състава на колоната. Настъпвате с нея.

— В края. Дълг е на парижаните да вървят отпред.

— Ще си помисля, сержант Радуб.

— Помислете си, но още днес, командире. Точно сега случаят е подходящ. Предстои тежка схватка — ние или те. Голяма работа. Тург ще изгори ръцете на тия, които ще я пипнат. Ние искаме благоволението ви да бъдем тия войници.

Сержантът замълча, захапа мустака си и продължи с възбуден глас:

— Освен това, знаете ли, командире, в тази кула се намират нашите деца, децата на батальона, нашите три деца. Този отвратителен тип Грибуй — „Целуни ми задника“, наречен още Убиец на сините, наречен също така Иманус, този Гуж-льо-Брюан, този Бужльо-Грюан, този Фуж-льо-Трюан, този проклет дявол застрашава нашите деца. Нашите деца, нашите хлапенца, командире. Когато цялото небе затрещи, ние не искаме да им се случи нещастие. Разбирате ли това, командире? Не искаме. Днес използувах времето, когото бяхме свободни, изкачих се на платото и ги погледнах през един прозорец, да, те наистина са там, човек може да ги види, като застане накрая на стръмния бряг; и аз видях и изплаших нашите любимци. Командирю, ако падне дори един косъм от малките глави на тези херувимчета, кълна се в името на всичко свято, че аз, сержантът Радуб, ще пратя по дяволите господа бога. А ето какво казва батальонът: ние искаме или да спасим дечицата, или да бъдем убити. Това е наше право, дявол да го вземе, да, всички да бъдем убити! А сега поздрав и уважение.