Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Би казал човек, че кървеше самата кула и че гигантската крепост бе ранена.

Изненадващ бе фактът, че навън не се чуваше почти никакъв шум. Нощта бе много тъмна и както в полето, така и в гората около щурмуваната крепост имаше зловеща тишина. Вътре бе ад, вън бе гробница. Това сблъскване на хора, които взаимно се унищожаваха в мрака, тия пушечни залпове, тия викове, тия пристъпи на ярост — цялата тази врява заглъхваше под тежестта на стените и сводовете, на шума не достигаше въздух и към клането се прибавяше и задушаването. Извън кулата това едва се чуваше. Малките деца спяха по това време.

Ожесточението все повече се увеличаваше. Ретирадата се държеше добре. Нищо не е по-трудно за форсиране от този вид барикада с издаден навън ъгъл. Щурмовата колона даваше много жертви. Строена в дълга редица навън в подножието на кулата, тази колона бавно се промъкваше през отвора и се скъсяваше като смок, който се прибира в дупката си.

Говен, непредпазлив като всички млади командири, беше в ниската зала в най-големия разгар на боя, обсипван отвсякъде с картеч. Нека прибавим, че той беше самоуверен като човек, който никога не бе раняван.

Като се обръщаше, за да даде някаква заповед, светлина от пушечен залп освети нечие лице съвсем близо до него.

— Симурден! — извика той. — За какво сте дошли тук?

До него наистина бе Симурден. Симурден отвърна:

— Дойдох, за да бъда близо до тебе.

— Нали ще ви убият!

— Е, да. Ами ти какво правиш тук?

— Тук аз съм необходим. А вие не.

— Щом ти си тук, и аз трябва да бъда тук.

— Не, учителю.

— Да, момчето ми!

И Симурден остана до Говен.

Убитите се трупаха върху каменния под на ниската зала.

Макар че ретирадата още не бе форсирана, ставаше ясно, че в края на краищата по-многобройната страна ще победи. Нападателите бяха на открито, а обсадените зад прикритие; десет нападатели падаха срещу един обсаден, обаче редиците на нападателите се попълваха. Така че, докато броят на нападателите се увеличаваше, броят на обсадените намаляваше.

Всичките деветнадесет обсадени бяха зад ретирадата, атаката се провеждаше срещу нея. Те имаха убити и ранени. Най-много петнадесет души се сражаваха още. Един от най-свирепите, Зимния певец, беше страшно обезобразен. Този набит къдрокос бретонец беше от дребните пъргави хора. Едното му око бе изтекло, а челюстта му разбита. Но можеше още да върви. Той пропълзя по спираловидната стълба и се изкачи в стаята на първия етаж, където се надяваше, че ще може да се помоли, преди да умре.

Той се облегна на стената близо до бойницата, за да може да подиша малко свободно.

Долу, пред ретирадата, клането ставаше все по-ожесточено. В един интервал между два залпа Симурден се провикна:

— Слушайте, обсадени! Защо да проливаме повече кръв? Вие сте в ръцете ни. Предайте се. Знайте, че ние сме четири хиляди и петстотин срещу вас, деветнадесетте, с други думи повече от двеста души срещу един. Предайте се.

— Да прекратим това лигавене — отговори маркиз дьо Лантенак.

И двадесет куршума възразиха на Симурден.

Ретирадата не достигаше до свода; това даваше възможност на обсадените да стрелят над нея, но даваше възможност и на нападателите да се прехвърлят зад нея.

— Да щурмуваме ретирадата! — извика Говен. — Иска ли някой доброволно да се прехвърли зад ретирадата?

— Аз — каза сержантът Радуб.

Нападателите бяха изумени от тези думи. Радуб бе влязъл през дупката на пробива, предвождайки авангарда на щурмовата колона; той беше сред шестимата от парижкия батальон, четирима от които вече бяха паднали убити. След като бе извикал: „Аз!“, войниците видяха, че той не тръгна напред, но се отдръпна назад и, приведен, почти пълзейки между краката на сражаващите се, стигна до отвора и излезе. Нима това бе бягство? Един такъв човек да бяга? Какво означаваше това?

Стигнал навън, още ослепен от дима, Радуб потърка очите си, сякаш за да премахне ужаса и мрака, и под светлината на звездите изгледа стената на кулата. И доволен поклати глава, с което искаше да каже: не съм се излъгал.

Радуб беше забелязал, че дълбоката пукнатина, образувана в стената от експлозията на мината, продължаваше и над отвора и достигаше до онази бойница на първия етаж, чиято желязна решетка бе изкъртена и разкривена от топовния изстрел. Железата на изкъртената решетка висяха полусчупени, така че човек можеше да мине през тях.

Човек можеше да мине, но можеше ли да се изкачи дотам? Да, само по пукнатината, но при условие, че е котка.