Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Стига ти едно ухо! — извика той. — Вече два пъти ме раняваш. Сега ще ти дам да разбереш!

И той се хвърли върху Зимния певец, отблъсна ръката му нагоре във въздуха, отклони изстрела в съвсем друга посока, после хвана и стисна разбитата му челюст.

Зимния певец изрева и припадна.

Радуб го прескочи и го остави да лежи в бойницата.

— Не мърдай сега, ще ти съобщя моя ултиматум — каза му той. — Стой там, влечуго такова. Нали добре разбираш, че сега аз няма да си губя времето, за да те доубивам. Пълзи колкото си искаш по земята като червей. Умри, това ще бъде най-добре. След малко ще разбереш, че твоето кюре ти е говорило само глупости. Отивай по дяволите, селяндурино.

И се спусна в залата на първия етаж.

— Тук нищо не се вижда — измърмори той.

Зимния певец започна да се гърчи конвулсивно и да крещи в агонията си. Радуб се извърна.

— Тихо! Направи ми удоволствието да млъкнеш, нищожество такова. Ти повече не ме интересуваш. Толкова те презирам, че не искам да те довърша. Върви по дяволите.

И като се замисли, той заби пръсти в косите си и се вгледа в Зимния певец.

— Ах, да! Какво да правя? Всичко върви хубаво досега, но съм без оръжие. Имах само два куршума. Ти ги пропиля, животно! На всичко отгоре този дим ослепява очите.

А като пипна разкъсаното си ухо, извика:

— Ой!

После продължи:

— Много се издигна, като ми конфискува едното ухо! Всъщност по-добре е да ми липсва едно ухо, отколкото нещо друго, нали ми служеше само за украшение. Ти ми одраска и рамото, но това е нищо. Умирай, селянино, аз ти прощавам.

Вслуша се. Ужасяващ бе шумът в ниската зала. Боят беше още по-ожесточен.

— Добре са там долу. Няма що, крещят да живее кралят. Умират благородно.

Настъпи сабята си. Взе я и каза на Зимния певец, който не мърдаше вече и може би бе умрял:

— Виждаш ли, горско човече, за това, което исках да правя, сабята не ми трябва. Прибирам си я от любов към нея. Обаче ми трябваха пистолетите. Дяволите да те вземат, дивако! Ах, какво ще правя? Не съм годен за нищо.

Той тръгна из залата, като се мъчеше да види нещо и да се ориентира. Изведнъж в мрака зад централната колона той забеляза една дълга маса, върху която слабо блещукаха някакви предмети. Опипа ги. Бяха пушки с широки в края дула, пистолети, карабини, цяла редица от подредени огнестрелни оръжия, които сякаш чакаха да ги вземат; това бе резервата за боя, приготвена от обсадените за втората фаза на атаката; цял арсенал.

— Каква трапеза! — извика Радуб.

И се хвърли над тях като заслепен.

Бе станал страшен.

До отрупаната с оръжие маса се виждаше широко отворената врата на стълбището до горния и до долния етаж. Радуб хвърли сабята си, с двете си ръце взе два пистолета с по два куршума и наведнъж ги изпразни напосоки през вратата надолу по спираловидната стълба, после хвана едно шишане и го изпразни, после грабна една пушка с широк край на дулото, натъпкана с едри сачми, която също изпразни. Тази пушка, изригвайки едновременно петнадесет сачми, изтрещя като залп от картеч. След това Радуб си пое дълбоко въздух и гръмогласно извика в стълбището: „Да живее Париж!“

И като взе втора подобна пушка, но по-голяма от първата, той застана в очакване пред спираловидната стълба.

В ниската зала настъпи неописуема бъркотия. Такива неочаквани изненади разстройват съпротивата.

Два от трите изстрела на Радуб бяха засегнали противника: единият бе убил по-големия от братята Дървените копия, а другият бе убил Узар, всъщност господин дьо Келен.

— Те са горе! — извика маркизът.

Той сякаш заповяда да изоставят ретирадата — едно подплашено ято птици не може да изхвърчи по-бързо, както обсадените побягнаха към стълбата. Маркизът насърчаваше това бягство.

— По-бързо! — викаше той. — Проява на храброст е да се спасим. Да се качим всички на втория етаж. Там ще продължим.

Той последен изостави ретирадата.

Тази смелост го спаси.

Застанал пред стълбата, горе на първия етаж, Радуб с пръст върху спусъка на пушката чакаше отстъплението. Първите, които се появиха пред него в извивката на спиралата, бяха направо застреляни и паднаха като покосени от мълния. Ако маркизът бе между тях, щеше да загине. Преди Радуб да успее да вземе друго оръжие, останалите минаха нагоре, а маркизът последен и по-бавно от другите. Всички смятаха, че стаята на първия етаж е изпълнена от нападателите, и затова не се спряха, а избързаха да влязат в залата на втория етаж, тоест в стаята с огледалата. Там именно беше желязната врата, там беше и напоеният със сяра фитил, там именно трябваше или да капитулират, или да умрат.