Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Изненадан също като тях от гърмежите в стълбището и без да може да си обясни откъде идва тази помощ, Говен се възползува и, без да му мисли, прескочи ретирадата заедно с войниците си и със сабя в ръка гони обсадените чак до първия етаж.

Там намери Радуб.

Радуб първо отдаде чест и после каза:

— За минутка, командире. Аз направих това. Спомних си за Дол. Постъпих като вас. Поставих неприятеля между два огъня.

— Добър ученик — каза Говен, като се усмихна.

Когато човек е дълго време на тъмно, очите му привикват с тъмнината и започват да гледат като тия на нощните птици; Говен забеляза, че Радуб е целият окървавен.

— Ти си ранен, другарю!

— Не обръщайте внимание на това, командире. Какво значение има дали съм с едно ухо повече или по-малко? Ранен съм и със сабя, ама не ме е грижа. Човек и прозорец да счупи, пак малко се порязва. Всъщност не съм изцапан само с моя кръв.

Направиха нещо като почивка в залата на първия етаж, завладяна от Радуб. Донесоха фенер. Симурден отиде при Говен. Те започнаха да се съвещават. Имаше наистина за какво да се размишлява. Нападателите не знаеха тайните на обсадените; те не подозираха, че противникът им се нуждае от бойни припаси; не знаеха, че защитниците на крепостта привършваха барута; вторият етаж беше последната позиция на съпротивата; нападателите можеха да предполагат, че стълбището е минирано.

Обаче съвсем ясно бе, че неприятелят не може да им избяга. Оцелелите бяха като заключени. Лантенак попадна в капана.

При тази увереност нападателите можеха да си позволят за кратко време да потърсят възможното най-добро разрешение. Имаха вече доста убити. Трябваше да се постараят да не загубят много хора в този последен щурм.

Голям бе рискът в тази решителна атака. Навярно трябваше в началото да отбият силен вражески огън.

Сега боят бе прекъснат. Нападателите, овладели приземието и първия етаж, очакваха заповед, за да продължат. Говен и Симурден се съвещаваха. Радуб мълчаливо присъствуваше.

Той боязливо пак отдаде чест.

— Командирю?

— Какво има, Радуб?

— Имам ли право на една малка награда?

— Разбира се. Поискай каквото желаеш.

— Искам да се изкача пръв.

Нямаше как да му се откаже. Впрочем той би го направил и без разрешение.

Докато на първия етаж се съвещаваха, на втория етаж се барикадираха. Успехът е изстъпление, а поражението бяс. Двата етажа щяха да се нахвърлят отчаяно един срещу друг. Допирът до победата опиянява. Долу беше надеждата, която би била най-голямата човешка сила, ако не съществуваше отчаянието.

Отчаянието беше горе.

Едно отчаяние спокойно, студено, зловещо.

Стигнали до тази зала, над която нямаше вече никакво убежище за тях, първата грижа на обсадените беше да залостят входа. Излишно беше да затворят вратата, по-добре беше да задръстят стълбището. В подобен случай едно препятствие, през което може да се гледа и да се води сражение, е за предпочитане пред една затворена врата.

Осветяваше ги факлата в подставката на стената, която Иманус бе оставил близо до напоения със сяра фитил.

В тази зала на втория етаж имаше един от онези големи и тежки дъбови сандъци, в които съхраняваха дрехи и бельо преди изобретяването на шкафовете с чекмеджета.

Те издърпаха сандъка и го изправиха зад вратата към стълбата. Така здраво се укрепиха и запушиха входа. Само над свода оставаше тясно пространство, през което можеше да мине човек — прекрасна позиция за убиване на нападателите един по един. Обаче беше съмнително, че те ще се решат на такъв риск.

Преграждането на входа им даде възможност да си отдъхнат.

Преброиха се.

От деветнадесетте бяха останали само седем, между тях Иманус. С изключение на Иманус и на маркиза всички бяха ранени.

Петимата ранени, които се чувствуваха много добре, защото в разгара на боя всички рани, които не са смъртоносни, оставят човека да действува, бяха Шатене, наречен Роби, Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур и Грап-Франкьор. Всички други бяха убити.

Те вече нямаха бойни припаси. Паласките бяха изпразнени. Преброиха патроните. Колко изстрела можеха да дадат седмината? Четири.

Бяха стигнали до този момент, в който не им оставаше нищо друго, освен да загинат. Бяха притиснати до зееща страшна пропаст. Съвсем накрая.

В това време атаката бе подновена; но сега вече бавно и по-уверено. Чуваше се как нападателите опипват стълбището стъпало по стъпало, като удрят по тях с прикладите.