Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Никой ли не е сериозно ранен? — попита Халмало.

Те отвърнаха:

— Никой.

— В такъв случай за четвърт час.

— Значи — продължи Иманус, — ако неприятелят не влезе тук по-рано от четвърт час…

— Ще може да ни преследва, но няма да ни настигне.

— Но те ще бъдат тук след пет минути — каза маркизът, — този стар сандък няма да ги задържи. Няколко удара с приклад ще го разбият. Четвърт час! Кой ще ги задържи четвърт час?

— Аз — каза Иманус.

— Ти ли, Гуж-льо-Брюан?

— Аз, ваша светлост. Изслушайте ме. От вас шестимата петима са ранени. Аз не съм дори одраскан.

— Нито пък аз — каза маркизът.

— Вие сте вожд, ваша светлост. Аз съм войник. Вождът и войникът са две различни неща.

— Зная, всеки от нас има различна задача.

— Не, ваша светлост, ние, аз и вие, имаме една и съща задача — да ви спасим.

Иманус се обърна към другарите си:

— Другари, задачата е да поставим в шах неприятеля и колкото е възможно да забавим преследването. Слушайте. Аз съм в пълна сила, не съм загубил нито капка кръв; понеже не съм ранен, ще издържа по-дълго време от всеки друг. Тръгнете всички. Оставете ми оръжието си. Добре ще го използувам. Наемам се да задържа неприятеля цял половин час. Колко заредени пистолета има?

— Четири.

— Поставете ги на земята.

Изпълниха желанието му.

— Добре. Аз оставам. Ще видят с кого имат работа. А сега бързо, тръгвайте.

В такива критични моменти няма време за благодарности. Едвам можаха да му стиснат ръката.

— До скоро виждане — каза му маркизът.

— Няма, ваша светлост. Смятам, че няма. Няма скоро! Защото ще умра.

Всички поеха един след друг по тясната стълба, ранените най-напред. Докато другите се спускаха надолу, маркизът извади моливчето от джобното си тефтерче и написа няколко думи върху камъка, който вече не можеше да се върти и оставяше изхода отворен.

— Елате, ваша светлост, само вие останахте — каза Халмало.

И Халмало започна да слиза.

Маркизът го последва.

Иманус остана сам.

Четирите пистолета бяха оставени върху плочите, защото тази зала нямаше дървен под. Иманус взе два, по един във всяка ръка.

Той тръгна косо към входа на стълбата, който сандъкът преграждаше и закриваше.

Нападателите очевидно се страхуваха от някаква изненада, от една от тия последни експлозии, които са гибелни както за победителя, така и за победения. Колкото първата атака беше стремителна, толкова последната беше бавна и предпазлива. Те не можаха, а може би не искаха да разрушат яростно сандъка; те разбиха с приклади дъното му, а капака му пробиха с щикове и през дупките се мъчеха да видят какво има в залата, преди да се решат да влязат в нея.

Светлината на фенерите, с които осветяваха стълбата, преминаваше през тези дупки.

В една от тези дупки Иманус забеляза око, което гледаше през нея. Той внезапно насочи дулото на един от пистолетите си и натисна спусъка. Изстрелът изсвистя и Иманус с радост чу ужасен вик. Влязъл през окото, куршумът бе пробил главата и войникът, който гледаше през дупката, падна по гръб върху стълбата.

На две места нападателите бяха отворили в долната част на капака доста широки дупки, които използуваха като две амбразури; Иманус се възползува от една от тези дупки, провря ръката си и напосоки изпразни втория си пистолет в нападателите. Навярно куршумът рикошира, защото се чуха виковете на няколко души, сякаш трима-четирима бяха убити или ранени, а в стълбището се вдигна голяма врява от хора, които бягаха и отстъпваха.

Иманус хвърли двата пистолета, които бе изпразнил, и взе другите два, после с двата пистолета в ръце погледна през дупките на сандъка.

И видя първата последица от неговата защита.

Нападателите се бяха върнали надолу по стълбата. Умиращи войници се гърчеха по стъпалата. От спираловидната стълба се виждаха само три-четири извивки.

Иманус реши да чака.

— Всичко това е спечелено време — мислеше той.

В това време той видя как по стъпалата на стълбата пълзи по корем човек, а веднага под него една войнишка глава се появи зад централния стълб на спиралата. Иманус се прицели в тази глава и стреля. Чу се вик, войникът падна, а Иманус прехвърли от лявата в дясната ръка последния зареден пистолет, който му остана.

В този момент, почувствувал страшна болка, изрева и той. Една сабя раздираше търбуха му. Нечия ръка, ръката на човека, който пълзеше, се беше пъхнала във втората амбразура в долната част на сандъка и тази ръка бе забила сабя в корема на Иманус.