Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Симурден, все така сериозен, слушаше, без да каже нито дума.

— Гешан, сега му е времето да ви попитам къде е стълбата? — каза Говен.

— Командирю, тя не е пристигнала.

— Но нали ние видяхме да идва кола, охранявана от жандарми.

Гешан отвърна:

— Тя не носеше стълбата.

— А какво носеше?

— Гилотината — отвърна Симурден.

Маркиз дьо Лантенак не се намираше толкова далече, колкото те предполагаха.

Той съвсем не беше в пълна безопасност и далеч от техния обсег.

Той следваше Халмало.

Стълбата, по която Халмало и той бяха слезли след другите бегълци, свършваше близо до дола и сводовете на моста с тесен сводест коридор. Този коридор водеше в естествен пролом, единият край на който стигаше до дола, а другият до гората. Проломът, напълно незабележим, се провираше между непроходима растителност. Тук бе невъзможно да се залови човек. Беглец, стигнал веднъж в този пролом, трябваше да бяга като смок, за да не го намерят. Входът на тайния коридор към стълбата беше толкова добре затулен с къпинови храсти, че строителите на подземния проход бяха сметнали за излишно да го прикрият по друг начин.

На маркиза не му оставаше нищо друго, освен да тръгне. Не се безпокоеше, че не се е предрешил. Откакто бе пристигнал в Бретан, той носеше все същите селски дрехи, като смяташе, че така е по-достойно.

Той само свали сабята си и я захвърли заедно с колана.

Когато Халмало и маркизът излязоха от коридора и влязоха в пролома, другите петима Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур, Шатене и абатът Тюрмо — бяха вече изчезнали.

— Бързо са излетели — каза Халмало.

— Направете като тях — каза маркизът.

— Ваша светлост иска да го оставя сам?

— Разбира се. Казал съм ти вече. Човек най-добре се спасява, когато е сам. Където един минава, двама не минават. Ако сме заедно, ще привлечем вниманието. Ти ще ме издадеш, а и аз ще те издам.

— Ваша светлост познава ли този край?

— Да.

— Ваша светлост, значи ще се срещнем при Камъка-Говен?

— Утре. По обед.

— Ще дойда. Всички ще дойдем.

Халмало замълча за миг.

— О, ваша светлост, като си помисля само, че ние с вас бяхме в открито море, че бяхме сами, че аз исках да ви убия, че вие сте били моят сеньор, че вие трябваше да ми кажете това, а не ми го казахте! Какъв човек сте вие!

Маркизът подзе:

— Англия! Няма друг изход. След петнадесет дни англичаните трябва да бъдат във Франция.

— Трябва да направя доста голям отчет на ваша светлост. Изпълних всичките ваши поръчения.

— Утре ще говорим за всичко това.

— До утре, ваша светлост.

— Я чакай. Гладен ли си?

— Може би, ваша светлост. Толкова много бързах да дойда, че не зная дали съм ял днес.

Маркизът извади от джоба си парче шоколад, разчупи го на две, даде едната половина на Халмало и започна да яде другата.

— Ваша светлост — каза Халмало, — вдясно от вас е долът; вляво от вас е гората.

— Добре. Остави ме. Върви по своя път.

Халмало се подчини. Той потъна в мрака. Чу се шум от смачкани храсти и после нищо повече. След няколко секунди беше невъзможно да открие следата му. Този Бокаж, настръхнал и оплетен от растителност, беше съюзник на беглеца. Тук човек не само се скриваше, той изчезваше. Тази именно възможност за бързи разпръсквания караше нашите армии да бъдат нащрек пред винаги отстъпващата Вандея и пред нейните бойци, които бяха толкова изумителни бегълци.

Маркизът застана неподвижно. Той беше от ония хора, които се стараят да потискат чувствата си; но не можа да устои на вълнението, когато пое чист въздух, след като бе дишал толкова кръв и сеч. Да се почувствуваш напълно спасен, след като си бил напълно погубен; след гроба, който си видял съвсем близо до себе си, да бъдеш в пълна безопасност; да се измъкнеш от смъртта и да се върнеш отново в живота — всичко това можеше да разтърси дори човек като Лантенак; така че той, макар да бе преживял всичко това, не можеше да лиши своята непоколебима душа от мигновено разчувствуване. Той призна пред себе си, че е доволен. Но бързо укроти това чувство, което почти наподобяваше на радостта. Той извади часовника си и го стисна да звъни. Колко ли бе часът?

За голяма негова изненада беше само десет часът. Когато се преживее едно такова сътресение в живота, което поставя всичко на карта, човек винаги се изненадва, че наситените с толкова събития минути не са по-дълги от другите. Предупредителният оръдеен изстрел бе даден малко преди залез-слънце и в Тург нахлу щурмовата колона половин час след това, между седем и осем часа, когато започна да се свечерява. Значи, гигантската битка, започнала в осем часа, беше завършила в десет. Цялата тази епопея беше продължила сто и двадесет минути. Понякога катастрофите стават със светкавична бързина. Събитията имат тази изненадваща способност да съкращават времето.