Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Тя гледаше и слушаше.

Изведнъж всичко изчезна от погледа й.

Димна завеса се издигна между нея и това, което гледаше; парлив сърбеж затвори очите й. Но след миг през затворените клепачи почувствува пурпурен блясък и отвори очи.

Пред нея нямаше вече тъмна нощ, а някакъв злокобен ден, причинен от огън. Пред очите й започваше пожар.

Черният дим бе станал кървавочервен от големия пламък по средата му; този пламък ту се появяваше, ту изчезваше, гърчейки се свирепо като светкавиците и змиите.

Пламъкът излизаше като език от нещо подобно на зверска уста, която всъщност беше прозорец, зад който гореше огън. Прозорецът, защитен от желязна решетка, зачервена вече от пламъка, беше един от прозорците на долния етаж на построения върху моста замък. От цялата сграда се виждаше само този прозорец. Димът покриваше всичко, дори платото, и само брегът на дола се очертаваше като черно петно върху аленочервения пламък.

Мишел Флешар гледаше учудена. Димът е облак, облакът е сън; тя не знаеше какво вижда. Трябваше ли да побегне? Трябваше ли да остане? Тя почти чувствуваше, че не е на земята.

Духна вятър, разкъса димната завеса и изведнъж в отвора се разкри в целия си ръст трагичната крепост — кулата, мостът, замъкът — ослепителна, страшна, позлатена великолепно от пожара, който я осветяваше от горе до долу. Мишел Флешар можа да види всичко в зловещия блясък на огъня.

Гореше долният етаж на замъка, построен върху моста.

Над него се виждаха другите два етажа, незасегнати още от огъня, но сякаш понесени в кошница от пламъци. От брега на дола, където стоеше Мишел Флешар, смътно се виждаше вътрешността през преградите от огън и дим. Всички прозорци бяха отворени.

През много големите прозорци на втория етаж Мишел Флешар виждаше покрай стените шкафове, които, както й се струваше, бяха пълни с книги, а в полумрака на пода пред един от прозорците едва се очертаваше една малка купчина, нещо като гнездо или люпило, което сякаш помръдваше от време на време.

Тя продължи да я гледа.

Какво ли бе тази купчинка от сенки?

В някои моменти й се искаше да мисли, че тя е от живи същества; тресеше я, не беше яла от сутринта, беше вървяла, без да си почине, беше крайно изтощена, чувствуваше се в някаква халюцинация, на която инстинктивно не вярваше; въпреки това очите й, които все повече се втренчваха, не можеха да се откъснат от тази неясна купчина от всевъзможни предмети, навярно неодушевени и, както й се виждаха, неподвижни, проснати там върху паркета на тази зала, намираща се над пожара.

Изведнъж огънят, сякаш надарен с воля, извиси отдолу един от езиците си към мъртвия бръшлян, покрил тъкмо онази фасада, в която гледаше Мишел Флешар. Би могло да се каже, че пламъкът току-що открива тази мрежа от сухи клони; една искра се впи лакомо в нея и започна да се изкачва нагоре по стъблото на виещото се растение със страшната ловкост на подпален барут. Само за миг пламъкът стигна до втория етаж. Така че отгоре освети вътрешността на първия етаж. Изведнъж ярката светлина очерта три заспали малки същества.

Малката купчинка беше очарователна — преплетени крачета и ръчички, затворени клепачи, усмихнати руси глави.

Майката позна своите деца.

Тя нададе страшен вик.

С такава неизразима мъка могат да викат само майките. Нищо по-диво и нищо по-трогателно. Когато една жена издава такъв вик, струва ти се, че чуваш вълчица; когато вълчица вие така, струва ти се, че чуваш жена.

Викът на Мишел Флешар приличаше на вой. Хекуба 509зави, казва Омир 510.

Този вик бе чул маркиз дьо Лантенак.

Знаем, че той се спря.

Маркизът стоеше между изхода на прохода, през който го бе извел Халмало, и дола. През оплетените храсти над себе си той видя моста в пламъци, Тург зачервена от отражението, а през пролуката между два клона на другата страна, на брега на платото, точно срещу горящия замък, където бе светло като ден от пожара, забеляза над главата си една обезумяла и жалка фигура, една жена, надвесила се над дола.

От тази жена идваше този вик.

Тази фигура не беше вече Мишел Флешар, тя беше Горгона 511. Клетниците са страхотни. Селянката се бе превърнала в евменида 512. Тази неизвестна селянка, груба, невежа, безразсъдна, изведнъж взе епическите размери на отчаянието. Големите страдания са мощен двигател на душата; тази майка беше самото майчинство; всичко, което обобщава човечността, е свръхчовешко; тя стърчеше там, на брега на дола, пред този голям пожар, пред това престъпление като някаква гробовна сила; викът й бе вик на звяр с жест на богиня; тя сипеше проклятия и лицето й приличаше на пламтяща маска. Нищо по-властно от блясъка на очите й, облени в сълзи; погледът й сразяваше мълниеносно пожара.