Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Маркизът слушаше. Всичко падаше върху главата му; чуваше се нещо нечленоразделно и сърцераздирателно, приличащо повече на ридания, отколкото на думи.

— О, боже мой! Децата ми! Това са моите деца! На помощ! Към огъня! Към огъня! Към огъня! Ама вие, значи, сте разбойници! Нима няма някой тук? Но децата ми ще изгорят! Ах, какво става! Жоржет! Децата ми! Гро-Ален, Рене-Жан! Но какво значи всичко това? Кой е сложил там децата ми? Те спят! Луда съм! Това е невъзможно! На помощ!

В това време настъпи голямо движение в Тург и по платото. Целият лагер тичаше около избухналия огън. След като се справиха с картеча, нападателите трябваше да се справят с пожара. Говен, Симурден, Гешан даваха заповеди. Но какво да се направи? От пресъхналия поток в дола можеше да се изгребат едва няколко ведра вода. Тревогата растеше. Целият бряг край платото се изпълни с изплашени хора, които гледаха.

А това, което гледаха, беше страшно.

Гледаха и не можеха да направят нищо.

Пламъкът, който се бе изкачил по бръшляна, бе обхванал горния етаж. Той бе стигнал тавана, изпълнен със слама, и плъзна по него. Сега целият таван гореше. Пламъкът танцуваше; злокобно нещо е радостта на пламъка. Сякаш злодей раздухваше тази клада. Би могло да се каже, че страшният Иманус целият се бе превърнал в огнена вихрушка, че живееше в унищожителната сила на огъня и че чудовищната му душа е станала пожар. Етажът на библиотеката не беше още засегнат, височината на неговия таван и дебелината на стените му забавяха мига на подпалването, но тази фатална минута наближаваше; лижеха го пламъците от първия етаж и го галеха тия от третия етаж. Докосваше го отвратителната целувка на смъртта. Под него приземие с лава, над него свод от жарава; ако се пробие подът, всичко ще се срути в червената пепел; ако се отвори дупка в тавана, всичко ще бъде затрупано от разпалените въглени. Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет не се бяха събудили още, спяха дълбок и спокоен детски сън и през пролуките на огнените пламъци и на дима, които на интервали ту закриваха, ту откриваха прозорците, в тази огнена пещера човек можеше да ги види като в сияние на метеор как спокойно, миловидно, неподвижно са заспали доверчиво в ада като три исусчета; и един тигър би заплакал при вида на тези рози в тази пещ и тези люлки в този гроб.

Майката продължаваше да кърши ръце:

— Към огъня! Викам гасете огъня! Глухи ли сте, че не идвате? Изгарят децата ми! Идвайте де, хора, които сте тук! Аз вървях по цели дни и ето как ги намерих! Към огъня! На помощ! Ангелчетата ми! Нали са ангелчета! Какво са направили тия невинни деца! Мене ме разстреляха, а тях ги горят! Кой върши тия неща? На помощ! Спасете децата ми! Не ме ли чувате? Над една кучка биха се смилили, да, над една кучка! Децата ми, ах, децата ми! Те спят! О, Жоржет! Виждам коремчето на миличката ми! Рене-Жан! Гро-Ален! Те така се казват. Нали виждате, че аз съм тяхната майка. Отвратително е всичко, което става сега. Вървях дни и нощи. Дори тази сутрин говорих с една жена за тях. На помощ! На помощ! Към огъня! Значи сте чудовища! Това е ужасно! Най-голямото няма още пет години, малката няма две години. Виждам босите им крачета. Спят, пресвета дево! Небето ми ги върна, адът ми ги отнема. Защо вървях толкова! Това са мои деца, които съм откърмила с млякото си! Ах, колко нещастна се чувствувах, когато си мислех, че няма да ги намеря! Смилете се над мене! Искам децата си, трябват ми децата! Нали е истина, че са там в огъня! Вижте. Вижте колко са окървавени нещастните ми крака! На помощ! Не е възможно да има хора на земята, които да оставят тия бедни дечица да умрат така! На помощ! Дръжте убиеца! Такива неща никой не е виждал! Ах, бандитите! Каква е тази зловеща къща? Откраднаха ми ги, за да ги убият! Господи Исусе, каква беда! Искам си децата! О, не зная какво да направя! Не искам да умрат. На помощ! На помощ! На помощ! О, ако трябва така да умрат, аз ще убия бога!

Едновременно с ужасната настойчива молба на майката по платото и по дола се чуваха други гласове:

— Една стълба!

— Нямаме стълба!

— Вода!

— Нямаме вода.

— Горе, в кулата, на втория етаж, има врата.

— Тя е желязна.

— Разбийте я!

— Не може.

А майката повтаряше отчаяните си викове:

— Към огъня! На помощ! Че побързайте де! Тогава убийте ме! Децата ми! Децата ми! О, злокобен огън! Извадете ги или хвърлете и мене в огъня!

А между тия вопли се чуваше спокойното пращене на пожара.

Маркизът опипа джоба си и хвана ключа на желязната врата. И като се наведе под свода, през който бе избягал, той влезе в коридора, от който току-що бе излязъл.