Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Майката повтори:

— Рене! Ален! Жоржет!

Рене-Жан извърна глава; този глас го накара да се съсредоточи; децата имат къса памет; но бързо си припомнят; за тях цялото им минало е вчерашният ден; Рене-Жан видя майка си, намери това за съвсем естествено и понеже бе заобиколен от странни неща, почувствува нужда от подкрепа, затова извика:

— Мамо!

— Мамо! — каза Гро-Ален.

— Ммо! — каза Жоржет.

И тя протегна малките си ръце.

А майката изкрещя:

— Децата ми!

И трите отидоха до прозореца; за щастие откъм тази страна нямаше пламъци.

— Много ми е горещо — каза Рене-Жан.

И добави:

— Па̀ри!

И потърси с очи майка си.

— Ела де, мамо!

— Ла, ммо! — повтори Жоржет.

Майката, разчорлена, изпокъсана, окървавена, се търкулна от храст на храст чак в дола. Долу Симурден заедно с Гешан бяха също така безсилни като Говен, който бе горе в кулата. Отчаяни от безсилието си, войниците се въртяха около тях. Горещината беше непоносима, но никой не я чувствуваше. Разглеждаха височината на моста и сводовете му, разстоянието от единия до другия етаж, разположението на недостъпните прозорци и намираха, че трябва да се действува бързо. Необходимо беше да се изкачат три етажа. Нямаше начин да стигнат там. Радуб, ранен със сабя в рамото и с разкъсано ухо, цял облян в пот и кръв, бе изтичал при тях; той видя Мишел Флешар. „Виж ти, разстреляната! — каза той. — Нима сте възкръснала?“ А майката каза: „Децата ми!“ Радуб отвърна: „Правилно, нямаме време да се занимаваме с привидения.“ И той се опита безуспешно да се покатери по моста; заби ноктите си в камъка и се изкачи малко; но основите на моста бяха гладки, нямаше нито една дупка, нито една издатина, зидарията беше равна като на нова стена и Радуб падна. Страшният пожар продължаваше; в почервенялата рамка на прозореца се виждаха трите руси главички. Тогава Радуб вдигна юмрук към небето, сякаш търсеше някого с поглед, и каза: „Защо се държиш така с нас, господи!“ Майката, паднала на колене, прегръщаше подпорите на моста и викаше: „Милост!“

Глухи трясъци се смесваха с пращенето на огъня. Стъклата на библиотечните шкафове се чупеха и падаха с шум. Беше ясно, че скелетът на замъка се огъва. Никаква човешка сила не можеше да помогне. Още един миг и всичко щеше да рухне. Чакаше се катастрофата. Чуваше се как малките гласове повтарят: „Мамо, мамо!“ Ужасът достигна връхната си точка.

Изведнъж на прозореца до тоя, на който стояха децата, върху пурпурния фон на пожара се появи висока фигура.

Всички вдигнаха глави, всички очи се втренчиха. Един човек беше там горе, един човек беше в залата на библиотеката, един човек беше в пещта. Тази фигура се очертаваше от пламъците като черен силует, само косите бяха бели. Познаха в нея маркиз дьо Лантенак.

Той изчезна, после пак се появи.

Страшният старец се изправи пред прозореца, вдигнал огромна стълба. Това беше спасителната стълба, оставена край стената в библиотеката, която беше отишъл да потърси и която беше довлякъл до прозореца. Той я хвана за единия край и с ловкостта на атлет, опирайки я на външния корниз, я плъзна чак до дъното на дола. Долу Радуб, силно развълнуван, протегна ръце, пое стълбата, стисна я и извика:

— Да живее републиката!

Маркизът отвърна:

— Да живее кралят!

А Радуб изръмжа:

— Можеш да викаш, каквото си щеш, и дори да говориш глупости, ако искаш, за мене ти си добрият бог.

Стълбата бе поставена; установи се връзка между залата в пламъци и земята; притичаха двадесет души, които начело с Радуб само за миг се покачиха на стълбата, застанали един над друг от долу до горе, опрели гърбове към стъпалата, както зидарите, когато изкачват или свалят камъни. Така върху дървената стълба се образува човешка стълба. Най-горе, на върха на стълбата, Радуб опираше в прозореца. Той именно бе обърнат към пожара.

Малката армия, разпръсната из бурените и по склоновете, потресена от всички тия вълнуващи събития, станали наведнъж, сега се бе струпала на платото, в дола и на терасата на кулата.

Маркизът пак изчезна, после се появи, понесъл едно дете.

Посрещнаха го с бурни ръкопляскания.

Той беше грабнал напосоки едно от децата. Беше Гро-Ален.

Гро-Ален пищеше:

— Страх ме е.

Маркизът даде Гро-Ален на Радуб, който го прехвърли зад себе си и го подаде по-надолу на един войник, който го подаде на друг, и докато много изплашеният и пищящ Гро-Ален, подаван от ръце в ръце, стигна до края на стълбата, маркизът, изчезнал пак за миг, се върна при прозореца с Рене-Жан, който се дърпаше и плачеше и който удари Радуб в момента, когато маркизът го предаде на сержанта.