Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Маркизът се върна в изпълнената с пламъци зала, където Жоржет бе останала сама. Той отиде при нея. Тя се усмихна. И този човек от гранит почувствува как очите му се изпълват със сълзи. Той попита:

— Как се казваш?

— Ожет — каза тя.

Той я взе на ръце, тя продължаваше да се усмихва и в момента, когато я подаваше на Радуб, високомерната и тъмна съвест бе озарена от невинността и старецът целуна детето.

— Това е нашето момиченце! — казваха войниците и Жоржет, подавана от ръка на ръка, стигна до земята сред възторжени викове. Пляскаха с ръце, тропаха с крака; старите гренадири хълцаха, а тя им се усмихваше.

Майката стоеше на края на стълбата, запъхтяна, обезумяла, зашеметена от всичко това, което бе станало така неочаквано, хвърлена от ада в рая, без да има възможност да си отдъхне. Прекалената радост ранява по свой начин сърцето. С протегнати ръце тя пое най-напред Гро-Ален, после Рене-Жан, после Жоржет, обсипа ги навред с целувки, после прихна да се смее и падна в безсъзнание.

Чу се силен вик:

— Всички са спасени!

Наистина бяха спасени всички, с изключение на стареца.

За него никой не мислеше, може би и самият той.

Той остана няколко мига замислен пред прозореца, сякаш даваше време на огнената стихия да каже думата си. После, без да бърза, бавно и гордо прекрачи перваза на прозореца и без да се обръща, изправен на стълбата, застанал с гръб към пожара и с лице към пропастта, започна да слиза по стълбата мълчаливо и тържествено като призрак. Тия, които бяха още по стълбата, бързо се спуснаха долу, всички присъствуващи изтръпнаха и около този човек, идващ отгоре, се образува кръг, който отстъпваше от ужас, сякаш се намираха пред някакво видение. Обаче той важно пробиваше мрака пред себе си; те се отдръпваха, а той се приближаваше към тях; по бледото му като мрамор лице нямаше нито една бръчка, във всяващия страх поглед — никакъв блясък; при всяка крачка, която правеше към тези хора, приковали в мрака ужасените си очи в него, той изглеждаше по-голям, стълбата се клатеше и скърцаше под тежките му стъпки и би казал човек, че статуя на повелител отново слиза в гробницата си.

Когато маркизът стигна долу, когато от последното стъпало сложи крак на земята, една ръка го хвана за ръката. Той се обърна.

— Аз те арестувам — каза Симурден.

— Аз те похвалявам — каза Лантенак.

Маркизът наистина бе слязъл отново в гробницата.

Отведоха го.

Подземната тъмница в приземния етаж на Тург бе веднага отворена пред строгия поглед на Симурден; вътре поставиха лампа, стомна с вода и войнишки хляб, хвърлиха наръч слама и след по-малко от четвърт час, откакто ръката на свещеника бе хванала маркиза, вратата на карцера се затвори зад Лантенак.

Като свърши тази работа, Симурден отиде да намери Говен; по това време далечната черква в Паринье звънеше единадесет часа вечерта; Симурден каза на Говен:

— Ще свикам военен съд, ти няма да участвуват. Ти си Говен и Лантенак е Говен. Ти си му толкова близък роднина, че не можеш да бъдеш негов съдник. Аз порицавам Егалите, че е съдил Капет. Военният съд ще бъде съставен от трима съдии: един офицер — капитан Гешан, един подофицер — сержант Радуб и аз като председател. Всичко това вече не те засяга. Ние ще се съобразяваме с декрета на Конвента; ще се ограничим в установяването на самоличността на бившия маркиз дьо Лантенак. Утре — военният съд, вдругиден — гилотината. Вандея е мъртва.

Говен не възрази с нито една дума и Симурден, презает с последната задача, която имаше да изпълнява, се раздели с него. На Симурден предстоеше да определи часа и да уточни мястото. Както Льокинио в Гранвил, както Талиен в Бордо, както Шалие в Лион и както Сен-Жюст в Страсбург, той имаше навика, почерпен от добрия пример, да присъствува лично на екзекуциите; съдията отиваше да види как работи палачът; практика, заимствувана от Терора на деветдесет и трета година от френските парламенти и от испанската инквизиция.

Говен също беше много загрижен.

Студен вятър духаше откъм гората. Говен остави Гешан да се разпорежда, отиде в палатката си, която беше на полянката в края на гората, близо до Тург, взе пелерината си с качулка и се загърна с нея. На тази пелерина имаше една скромна нашивка, каквато според републиканската практика, чужда на бляскавите украшения, носеха командирите. Той започна да се разхожда из тази окървавена поляна, откъдето бе започнала атаката. Тук беше сам. Пожарът, с който вече никой не се занимаваше, продължаваше; при децата и майката беше останал Радуб, който се чувствуваше не по-малко майка от Мишел Флешар; замъкът върху моста догаряше, сапьорите довършваха делото на огъня, дълбаеха ями, заравяха мъртвите, превързваха ранените, бяха разрушили ретирадата, вдигаха труповете от стаите и стълбищата, разчистваха местата на сечта, измитаха купищата отвратителни отпадъци на победата — войниците с военна бързина извършваха домакинската работа, ако можем да я наречем така, на завършената битка. Но Говен не виждаше нищо от всичко това.