Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Цяла армия силно се вълнуваше в една невъзможна спасителна акция; четири хиляди души не можеха да помогнат на три деца; такова бе положението.

Наистина нямаше стълба; изпратената от Жавене стълба не бе пристигнала; пожарът се разширяваше като разтворил се кратер; смешно беше да правят опит за угасяването му с водата от почти пресъхналия поток в дола; все едно бе да се хвърли една чаша вода във вулкан.

Симурден, Гешан и Радуб бяха слезли в дола; Говен се бе върнал в залата на втория етаж на Тург, където бе въртящият се камък, тайният изход и желязната врата към библиотеката. Там именно беше напоеният със сяра фитил, който Иманус запали; оттам бе започнал пожарът.

Говен бе взел със себе си двадесет сапьори. Имаше само една възможност — да се разбие желязната врата. А тя беше страшно добре затворена.

Започнаха да удрят с брадви. Брадвите се счупиха. Един сапьор каза:

— Стоманата се чупи като стъкло върху това желязо.

Вратата наистина беше от ковано желязо, при това обшита с двойни ивици, всяка от тях дебела три пръста.

Взеха железни лостове и с тях се опитаха да разбият отдолу вратата. Железните лостове се счупиха.

— Като кибритени клечки — каза сапьорът.

Говен прошепна мрачно:

— Само гюлле може да отвори тази врата. Ще трябва да качим тук едно оръдие.

— И пак няма! — каза сапьорът.

Настъпи миг на униние. Всички тия безсилни ръце се отпуснаха. Мълчаливи, сломени, отчаяни, тия хора внимателно разглеждаха страшната неразрушима врата. Червен отблясък се промъкваше отдолу. Зад нея пожарът бушуваше.

Отвратителният труп на Иманус беше тук, зловещо тържествуващ.

След няколко минути може би всичко щеше да рухне.

Какво да се прави? Нямаше вече друга надежда.

Отчаян, Говен извика, като впи поглед във въртящия се камък в стената и в отворения изход за бягство:

— Значи, оттук си е отишъл маркиз дьо Лантенак!

— И се връща — каза един глас.

И една бяла глава се очерта в каменната рамка на тайния изход.

Беше маркизът.

От много години Говен не беше го виждал толкова отблизо. Той отстъпи.

Всички присъствуващи останаха неподвижни, като вкаменени.

Маркизът държеше голям ключ в ръка, с високомерен поглед отблъсна неколцина от сапьорите, които бяха пред него, тръгна право към желязната врата, наведе се над свода и постави ключа в бравата. Бравата изскърца, вратата се отвори, разкри се огнена бездна, маркизът влезе в нея.

Влезе с твърда стъпка, вдигнал високо глава.

Изтръпнали, всички го следяха с очи.

Едва маркизът направи няколко крачки в горящата зала, паркетът, прояден от огъня и разклатен от стъпките му, рухна зад него и между него и вратата се отвори пропаст. Маркизът не извърна глава и продължи да върви напред. Той изчезна в дима.

Повече нищо не се видя.

Успял ли бе да отиде по-далече? Не беше ли се разтворила под него друга огнена дупка? Не беше ли загинал? Нищо не можеше да се каже. Отпред се издигаше стена от дим и пламък. Зад нея беше маркизът, жив или мъртъв.

В това време децата най-сетне отвориха очи.

Пожарът, който още не бе обхванал залата на библиотеката, хвърляше върху тавана розов отблясък. Децата не бяха виждали подобна заря. И затова се загледаха в сиянието. Жоржет се захласна.

Пожарът се развихряше с цялото си великолепие; черната хидра и пурпурният дракон се появяваха в безформения дим, великолепно тъмен и аленочервен. Дълги огнени езици хвърчаха надалече и раздираха мрака като сражаващи се комети, гонещи се едни други. Огънят е разточителен; огнищата са пълни със скъпоценности, които вятърът разпилява; неслучайно въгленът е сходен с диаманта. В стената на третия етаж се бяха образували пукнатини, през които жаравата сипеше в дола водопади от скъпоценни камъни; купищата слама и овес, които горяха на тавана, започнаха да се сипят през прозорците като лавини от златен прах, в които овесовите зърна се превръщаха в аметисти, а парченцата слама — в червени рубини.

— Убаво! — каза Жоржет.

И трите деца се бяха привдигнали.

— О — каза майката, — те се събудиха!

Рене-Жан стана, след него и Гро-Ален стана, после и Жоржет стана.

Рене-Жан протегна ръце, тръгна към прозореца и каза:

— Горещо ми е.

— Ещо ми — повтори Жоржет.

Майката ги извика.

— Деца мои! Рене! Ален! Жоржет!

Децата се заозъртаха около себе си. Мъчеха се да разберат. Когато възрастните са ужасени, децата са любопитни. Който лесно се учудва, трудно се плаши; незнанието прави човека безстрашен. Децата, които нямат понятие от ада, биха му се възхищавали, ако го видеха.