Виктор Юго - Деветдесет и трета година

И като разсъждаваше така, изненада го обратното; необикновена беше съпротивата от два часа на толкова малко хора срещу толкова многоброен противник; и наистина тя не беше кратка, нито пък бързо завърши тази битка на деветнадесетте срещу четирите хиляди.

Обаче време бе да тръгне, Халмало навярно беше далече и маркизът реши, че е излишно да стои повече тук. Той отново сложи часовника си в жакета, но не в същия джоб, защото беше забелязал, че там беше и ключът от желязната врата, който му даде Иманус, и ключът можеше да счупи стъклото на часовника му: така той се подготви да навлезе в гората. Но когато се канеше да тръгне вляво, стори му се, че някакъв слаб лъч достига до него.

Той се обърна и през храсталаците, очертани ясно с най-малки подробности върху червен фон, той забеляза силен блясък в дола. Няколко крачки само го деляха от дола. Той тръгна, после се отказа, като реши, че е излишно да се излага на тази светлина; каквото и да е, не е негова работа в края на краищата; той отново се отправи натам, където му бе посочил Халмало, и направи няколко крачки към гората.

Изведнъж, когато потъна дълбоко и се скри под къпините, той чу страшен вик над главата си; този вик като че ли идеше от самия край на платото над дола. Маркизът вдигна очи и се спря.

В момента, когато забеляза кулата, обагрена от залязващото слънце, Мишел Флешар се намираше на повече от една левга от нея. Тя, която едва крачеше, съвсем не се подвоуми пред този път, който трябваше да измине. Жените са слаби, но майките са силни. Тя продължи да върви.

Слънцето бе залязло, настъпил бе здрач, после дълбок мрак; като продължаваше да върви, тя чу, че в далечината една камбанария, която не се виждаше, удари осем часа, след това девет часа. Тази камбанария навярно бе на Паринье. От време на време жената се спираше, за да се вслушва в едни глухи удари, които може би бяха смътните шумове на нощта.

Тя вървеше право напред, като мачкаше острите степни бодили с окървавените си крака. Ръководеше я слабата светлина, която се излъчваше от далечната кула и загадъчно сияеше в мрака. Тази светлина ставаше по-ярка, когато ударите ставаха по-ясни, после угасна.

Широкото плато, по което вървеше Мишел Флешар, беше покрито само с трева и дива метла, никъде нямаше нито къща, нито дърво; то постепенно се издигаше и докъдето стигаше погледът дългият му и остър десен край опираше до тъмния, осеян със звезди хоризонт. Кулата, която бе пред очите й, поддържаше нейните сили да върви нагоре.

Тя я виждаше как бавно израства.

Ние вече казахме, че глухите избухвания и бледите светлини идваха от кулата на интервали; изчезваха, после пак се появяваха, като поставяха някаква остра загадка пред нещастната майка, обзета от отчаяние.

Изведнъж те престанаха; угасна всичко — и шум, и светлина; настъпи пълна тишина, някакъв злокобен покой.

В този именно миг Мишел Флешар стигна до края на платото.

Тя забеляза под краката си дола, чието дъно се губеше в мрака на нощта; недалече от нея, в горната част на платото, имаше множество колела, насипи и амбразури на една оръдейна батарея, а пред нея — една смътно осветена от запалените фитили на батареята огромна сграда, която сякаш бе построена от мрак, по-черен от мрака, който я заобикаляше.

Тази сграда се състоеше от мост, чиито сводове потъваха в дола, и от някакъв замък, който се издигаше върху моста, а мостът и замъкът се опираха на високата тъмна грамада на кулата, към която майката бе вървяла от толкова далеч.

Виждаше се как светлини се движат зад прозорците на кулата, а от врявата, която се носеше, можеше да се предположи, че кулата гъмжи от хора, на някои от които силуетите се очертаваха чак горе на терасата.

До батареята имаше лагер, в който Мишел Флешар различаваше войниците на пост, но те не можеха да я видят поради тъмнината и храсталаците.

Тя бе застанала на самия край на платото, толкова близо до моста, че й се струваше, че почти може да го докосне с ръка. От него я разделяше дълбочината на рова. Тя виждаше в тъмнината трите етажа на замъка върху моста.

Тя стоя така кой знае колко време, защото бе загубила представа за времето, замислена и мълчалива пред тази зинала пропаст и пред тази мрачна сграда. Какво беше това? Какво ставаше там? Това ли е Тург? Виеше й се свят от някакво очакване, което приличаше и на завършек, и на начало. Питаше се защо бе дошла тук.