Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Само от време на време, без да прекъсва мислите си, той хвърляше поглед към охраната на отвора, удвоена по заповед на Симурден.

Този отвор той виждаше в мрака от разстояние близо двеста крачки, застанал в един ъгъл на поляната, където се бе уединил. Виждаше черната дупка. Оттам беше започнала атаката преди три часа; именно оттам той, Говен, беше проникнал в кулата; там именно беше приземният етаж, в който беше ретирадата; в този приземен етаж беше вратата на карцера, в който беше маркизът. Охраната при отвора пазеше този карцер.

Докато погледът му неясно виждаше този отвор, слухът му смътно долавяше като звън от чаша думите: „Утре — военният съд, вдругиден — гилотината“.

Пожарът, който бяха локализирали и в който сапьорите бяха хвърлили всичката вода, която бяха намерили, не угасваше без съпротива и хвърляше пламъци на интервали; от време на време се чуваше как пращят таваните и как падат един върху друг сгромолясващите се етажи; и тогава вихрушки от искри хвърчаха като от размахана факла, светкавичен блясък осветяваше далечния хоризонт и сянката на Тург, станала внезапно гигантска, се удължаваше чак до гората.

Говен бавно крачеше напред-назад в този мрак и пред отвора на атаката. Често скръстваше двете си ръце зад главата си, покрита с военната качулка. Той мислеше.

Мислеше задълбочено.

Някаква нечувана промяна беше станала.

Маркиз дьо Лантенак се беше преобразил.

Говен бе станал свидетел на това преобразяване. Той никога не би повярвал, че може да се стигне що такива последици, колкото и заплетени да са събитията. Никога, дори насън, не си бе въобразявал, че подобно нещо може да се случи.

Нещо непредвидено, нещо дръзко, което се подиграва с човека, беше стиснало Говен и не го изпускаше.

Пред Говен беше невъзможното, станало реално, видимо, осезаемо, неизбежно, неумолимо.

Какво си мислеше за всичко това той, Говен?

Не ставаше въпрос да се колебае; трябваше да решава.

Беше му поставен един въпрос; той не можеше да избяга от него.

Поставен от кого?

От събитията.

И не само от събитията.

Защото, когато събитията, които са променливи, ни поставят въпрос, правосъдието, което е неизменно, ни призовава да отговорим.

Зад облака, който ни хвърля сянка, има звезда, която ни хвърля светлината си.

Ние не можем да се измъкнем нито от светлината, нито от сянката.

Говен бе подложен на разпит.

Той беше изправен пред някой.

Пред някой много страшен.

Своята съвест.

Говен чувствуваше, че всичко в него е разклатено. Най-здравите му разбирания, най-твърдите му обещания, най-непоклатимите му решения — всичко това се люлееше в дълбините на волята му.

В човешката душа има трусове.

Той колкото повече размишляваше за това, което току-що бе видял, толкова повече се разстройваше.

Говен републиканецът вярваше, че е и наистина беше в абсолюта. Разкриваше се един по-висш абсолют.

Над абсолюта на революцията имаше един човешки абсолют.

Това, което ставаше, не можеше да се заобиколи; явлението беше сериозно; Говен участвуваше в това явление; беше в него и не можеше да се измъкне от него; и макар че Симурден му бе казал: „Това вече не те засяга“, той се чувствуваше като дърво, което изтръгват от корените му.

Всеки човек има основа; разклащането на тази основа причинява дълбоко вълнение; Говен чувствуваше това вълнение.

Той стискаше с ръце главата си, сякаш за да накара истината да бликне. Не беше лесно да се изясни едно такова положение; нищо по-трудно; пред него бяха поставени страшни числа, сбора на които той трябваше да направи; да направи сбор на съдбата — какво шеметно нещо! Той се мъчеше, правеше опит да си даде сметка; правеше усилие да събере мислите си, да укроти съпротивителните сили, които чувствуваше в себе си, и да си преповтори събитията.

Сам си ги изясняваше.

На кого ли не се е случвало да си даде отчет и да се запита при изключително положение по кой път да тръгне или за да върви напред, или за да се върне назад?

Говен току-що бе присъствувал на някакво чудо.

Едновременно със земната битка бе станала и небесна битка.

Борба между доброто и злото.

Едно страшно сърце беше победено.

С човека, притежаващ всичко зло в себе си — насилие, заблуда, заслепеност, опасна неотстъпчивост, завист и егоизъм, Говен току-що бе видял да стане чудо.

Победа на човечността над човека.

Човечността беше победила нечовечността.