Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Така че трябваше да се разбере дали когато Лантенак бе вече влязъл в човечеството, щеше ли той, Говен, да влезе в семейството.

Трябваше да се узнае дали дядото и внукът ще се настигнат, във висшата светлина или на възхода на дядото ще съответствува едно отстъпление на внука.

В този патетичен разговор на Говен със собствената си съвест въпросът бе поставен така и отговорът следваше от само себе си — да бъде спасен Лантенак.

Да. Но Франция?

Тук главозамайващата проблема изведнъж се променяше.

Как! Франция беше в много тежко положение! Франция беше предадена, открита, незащитена! Тя нямаше вече защитни ровове, Германия преминаваше Рейн, тя нямаше вече крепостна стена, Италия прекрачваше Алпите, а Испания — Пиренеите. Оставаше голямата бездна — океанът. Франция имаше за себе си само тази пропаст. Тя можеше да се опре с гръб и каквато е огромна, облегнала се на цялото море, да се сражава с целия свят. Положение, след всичко това, непоклатимо. Но не, това положение ще се промени. Този океан вече не беше неин. В този океан имаше Англия. Наистина Англия не знаеше как да го премине. Обаче един човек щеше да й спусне мост, един човек щеше да й подаде ръка, един човек щеше да каже на Пит, на Крег, на Корнуелс, на Дундас, на пиратите: „Елате!“ Един човек щеше да извика: „Англия, вземи Франция!“ И този човек беше маркиз дьо Лантенак.

Те бяха заловили този човек. След три месеца гонитба, преследване и ожесточение най-сетне го бяха хванали. Ръката на революцията се беше стоварила върху проклетника; свитият юмрук на деветдесет и трета година бе хванал роялиста-убиец за яката; по силата на едно от ония загадъчни предопределения, които се намесват отгоре в човешките дела, този убиец чакаше сега в неговия собствен семеен карцер своето наказание; привърженикът на феодализма беше във феодалната тъмница; камъните на неговия замък се бяха надигнали срещу него и се затваряха зад него и този, който искаше да предаде своята страна, беше предаден от своята къща. Очевидно бог бе създал всичко тава; праведният час бе ударил; революцията беше пленила този обществен враг; той не можеше повече да се сражава, не можеше повече да се бори, не можеше повече да вреди; в тази Вандея, където имаше толкова много ръце, той бе единственият мозък; ликвидират ли него, ще ликвидират гражданската война; държаха го в ръцете си; трагична и щастлива развръзка; след толкова кланета и кръвопролития тук беше той, човекът, който убиваше, и сега бе негов ред да умре.

И ще се намери някой да го спаси!

Симурден, тоест деветдесет и трета година, държеше Лантенак, тоест монархията, и щеше да се намери някой, който да изтръгне от бронзовата лапа тази жертва! Лантенак, човекът, който олицетворяваше този сноп от бичове, наречен миналото, този маркиз дьо Лантенак беше в гроба, тежката вечна врата се бе затворила зад него и щеше да дойде някой отвън да изтегли резето! Този обществен злосторник беше умрял, а заедно с него бунтът, братоубийствената война, зверската война и щеше някой да го възкреси!

О, как щеше да се смее тази мъртвешка глава!

И този призрак щеше да каже: „Чудесно, аз съм жив, глупаци!“

Той отново щеше да се залови за отвратителното си дело! Как Лантенак, безпощаден и щастлив, щеше да се потопи отново в бездната на омразата и на войната! И как още на другия ден хората щяха да видят отново опожарени къщи, заклани пленници, доубити ранени, разстреляни жени!

И след всичко това нима Говен щеше да надцени тази постъпка, която го омагьосваше?

Три деца бяха обречени на гибел, Лантенак ги спаси.

Но кой всъщност ги бе обрекъл на гибел?

Не беше ли Лантенак?

Кой беше поставил люлките им в пожара?

Не беше ли Иманус?

Кой беше този Иманус?

Помощникът на маркиза.

Отговорен е вождът.

Значи, подпалвачът и убиецът беше Лантенак.

Какво толкова прекрасно беше извършил?

Не беше устоял докрай, нищо повече.

След като беше изградил престъплението, той беше отстъпил пред него. Бе се ужасил от самия себе си. Викът на майката бе пробудил в него остатъка от старото човешко състрадание, нещо като хранилище на всемирния живот, което се намира във всички души, дори и в най-злокобните. При този вик той се бе върнал назад. Вместо да потъне в мрака, той бе тръгнал назад към светлината. След като бе извършил престъплението, той го бе предотвратил. Цялата му заслуга беше тази: не остана чудовище докрай.

И за толкова малко да му се върне всичко! Да му се върнат просторът, нивята, полята, въздухът, светлината, да му се върне гората, която да използува за разбойничество, да му се върне свободата, която да използува, за да поробва, да му се върне животът, който да използува, за да сее смърт!