Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Твоето решение не е единственият изход, мечтателю! Говен виждаше в мрака зловещата усмивка на сфинкса.

Това положение беше някакъв ужасен кръстопът, където сражаващите се истини бяха стигнали и се сблъскваха и където втренчено се гледаха трите висши човешки идеи — човечността, семейството и родината.

Всеки от тези гласове взимаше думата на свой ред и всеки на свой ред казваше истината. Как да се избере? Всеки на свой ред като че ли намираше най-мъдрото и най-справедливото решение и казваше: направи това. Нима това именно трябваше да се направи? Да. Не. Благоразумието казваше едно; чувството казваше друго. Двата съвета си противоречеха. Благоразумието е само разум; а чувството често е съвестта. Първото е чисто човешко, второто е по-висше.

Поради това чувството не е така ясно, но е много по-мощно.

Все пак каква сила в строгия разум!

Говен се двоумеше.

Жестоки затруднения.

Две пропасти се разтваряха пред Говен. Да бъде погубен маркизът? Или спасен? Трябваше да се хвърли или в едната, или в другата.

Коя от тия две пропасти беше дългът?

Защото наистина ставаше въпрос за дълга.

Дългът се бе изправил: злокобен пред Симурден, страшен пред Говен.

Съвсем прост пред единия; многолик, променлив и лицемерен пред другия.

Удари полунощ, после един часът.

Без да забележи, Говен постепенно се бе приближил до отвора в кулата.

Пожарът вече хвърляше само слаби отблясъци и гаснеше.

На платото от другата страна на кулата тия отражения достигаха и то се виждаше само от време на време, а после изчезваше, когато димът забулваше огъня. Тази слаба светлина, засилвана от подскачанията на пламъка и замрежвана от дима, правеше несъразмерни предметите, а часовоите от охраната на лагера превръщаше в призраци. Унесен в мислите си, Говен смътно забелязваше тия очертания, чезнещи от дима и появяващи се при проблясванията на пожара. Появяванията и изчезванията на светлината пред очите му бяха сходни на появяванията и изчезванията на истината в неговото съзнание.

Изведнъж между две вихрушки от дим един огнен език на гаснещия пожар освети силно върха на платото и очерта аленочервения силует на една кола. Говен се вгледа в нея; тя беше заобиколена от конници с жандармски шапки. Стори му се, че е колата, която Гешан го бе накарал да види с далекогледа на хоризонта преди няколко часа, когато слънцето залязваше. На колата имаше хора, които сякаш я разтоварваха. Това, което изваждаха от нея, изглеждаше тежко и от време на време издаваше метален звън; трудно можеше да се каже какво е; приличаше на греди; двама от хората свалиха и сложиха на земята един сандък, който, ако се съдеше по формата му, сигурно съдържаше някакъв триъгълен предмет. Пламъкът угасна, всичко потъна в мрака; Говен с втренчен поглед остана замислен пред това, което изчезна там в тъмнината.

Бяха запалили фенери, с които сновяха из платото, но движещите се форми бяха неясни, а и Говен, който беше в ниското от другата страна на дола, можеше да види само това, което беше съвсем в края на платото.

Говореха гласове, но думите не се разбираха. Ехтяха удари тук-таме по гредите. Чуваше се и някакво стържене по метал, наподобяващо точене на коса.

Удари два часът.

Говен бавно, като човек, който прави доброволно две крачки напред и три крачки назад, се насочи към отвора. Като се приближи, часовоят, познал го в тъмнината по пелерината с качулката и командирската нашивка, взе пушката за почест. Говен влезе в залата на приземния етаж, превърната в караулно помещение. Един фенер беше окачен на свода. Той осветяваше точно толкова, колкото да може да се прекоси залата, без да се настъпят легналите на пода върху слама хора от караула, повече от които спяха.

Те лежеха тук, където преди няколко часа се бяха сражавали; разпръснатите под тях железни и оловни зърна от картеча, останали след лошото метене, им пречеха малко да спят; но бяха изморени и си почиваха. Тази зала беше зловещо място; оттук бяха атакували; тук бяха ръмжали, крещели, скърцали със зъби, удряли, убивали, издъхвали; мнозина от техните другари бяха паднали убити върху тия плочи, на които те сега лежеха унесени; сламата, която им служеше за постеля, беше попивала кръвта на другарите им; сега всичко беше свършено, кръв не течеше, сабите бяха избърсани, мъртвите бяха мъртви; те си спяла спокойно. Такава е войната. А после, утре, всички ще заспят същия сън.

При влизането на Говен някои от тези полузаспали хора станаха, между тях и офицерът, който командуваше поста. Говен му посочи вратата на карцера.