Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Маркизът млъкна за момент, после продължи:

— Но нас ни оставете да бъдем велики. Убивайте кралете, убивайте благородниците, убивайте свещениците, унищожавайте, разрушавайте, тъпчете всичко с краката си, сложете древните максими под токовете на ботушите си, стъпчете трона, стъпчете олтара, смажете бога, танцувайте върху тях! Ваша работа. Вие сте предатели и подлеци, неспособни за подвиг и саможертва. Казах, каквото имаше да казвам. Сега заповядайте да ме гилотинират, господин виконте. Аз имам честта да ви бъда покорен.

После добави:

— Ах, казах ви вашите истини! Но какво значение има? Аз съм мъртъв.

— Вие сте свободен — каза Говен.

И Говен се приближи до маркиза, отметна командирската си пелерина, хвърли я върху раменете му и с качулката похлупи главата му чак до очите. Двамата бяха еднакво високи.

— Какво правите? — каза маркизът.

Говен с повишен глас извика:

— Лейтенанте, отворете ми!

Вратата се отвори.

Говен извика:

— Имайте грижата да затворите вратата след мене.

И той избута навън изумения маркиз.

Ниската зала, превърната в караулно помещение, имаше, както си спомняте, само един рогов фенер за осветление, който размазваше всичко и повече затъмняваше помещението, отколкото го осветяваше. При тази смътна светлина войниците, които не спяха, видяха как между; тях се провира, запътил се към изхода, един висок на ръст човек с пелерина и качулка с командирска нашивка; те му отдадоха чест и той мина.

Маркизът бавно прекоси караулното помещение, мина през отвора, като няколко пъти си чукна главата, и излезе.

Часовоят, мислейки го за Говен, взе пушката за почест.

Когато бе навън, стъпил върху полската трева, на двеста крачки от гората, а пред него бяха просторът, нощта, свободата и животът, той се спря и остана за миг неподвижен, като човек, когото са принудили да направи нещо, който се е подчинил на изненадата и който, след като е използувал една отворена врата, сега се чуди дали е постъпил добре или зле, двоуми се преди да тръгне по-нататък и за последен път обмисля нещо. След няколко секунди на дълбок размисъл той вдигна дясната си ръка, щракна със средния пръст и палеца и каза: „Наистина!“

И тръгна.

Вратата на карцера се бе затворила. Говен беше вътре.

По това време всичко във военните съдилища се вършеше произволно. В Законодателното събрание Дюма беше нахвърлил един проект за военно законодателство, преработен по-късно от Тало в Съвета на петстотинте, но окончателният кодекс за военните съвети бе съставен едва по време на империята. Още от това време на империята, казано в скоби, съществува задължението, наложено на военните съдилища, гласуването да започва от долните чинове. През периода на революцията този закон не съществуваше.

През 1793 година председателят на един военен трибунал разполагаше почти пълновластно с целия трибунал; той избираше членовете, подреждаше ги по чин, установяваше начина на гласуването; беше едновременно съдия и господар.

Симурден беше посочил за зала на военния съд именно тази зала в приземния етаж, където бе ретирадата и където сега бе настанен караулът. Той искаше да съкрати всичко — пътя от затвора до трибунала и разстоянието от трибунала до ешафода.

По обед, съобразно неговите заповеди, съставът на съда се събра на заседание в следната обстановка: три сламени стола, една чамова маса, две запалени свещи, една табуретка пред масата.

Столовете бяха за съдиите, а табуретката за подсъдимия. В двата края на масата имаше две други табуретки — едната за комисаря на залата, който бе подофицер-артелчик, а другата за секретаря, който бе капорал.

На масата имаше дълго парче червен восък, медния печат на републиката, две мастилници, папка с бели листове и два печатни афиша, широко разтворени — единият беше за обявяването на подсъдимия извън закона, другият с декрета на Конвента.

Зад поставения по средата стол се издигаше сноп трицветни знамена; по това време на сурова и проста обстановка бързо можеше да се постави някакъв декор и за кратко време едно караулно помещение се преобразяваше в съдебна зала.

Столът по средата, предназначен за председателя, беше точно срещу вратата на карцера.

Публика бяха войниците.

Двама жандарми охраняваха скамейката за подсъдимия.

Симурден седна на стола по средата, от дясната му страна — капитан Гешан, първият съдия, а от лявата му страна — сержант Радуб, вторият съдия.