Виктор Юго - Деветдесет и трета година

И Радуб си седна. Раната му се бе отворила. Струйката кръв, която излизаше от превръзката, течеше по врата му от мястото, на което преди това се намираше ухото му.

Симурден се обърна към Радуб.

— Вие гласувате за оправдаването на обвиняемия?

— Гласувам — каза Радуб — за произвеждането му в генерал.

— Питам ви дали гласувате да бъде оправдан.

— Гласувам да го направят първия човек на републиката.

— Сержант Радуб, гласувате ли командирът Говен да бъде оправдан, да или не?

— Гласувам да отрежат моята глава вместо неговата.

— За оправдаване — каза Симурден. — Пишете, секретарю.

Секретарят записа: „Сержантът Радуб: за оправдаване.“

После той каза:

— Един глас за смъртно наказание. Един глас за оправдаване. Равенство.

Беше редът на Симурден да гласува.

Той стана. Свали шапката си и я постави върху масата.

Не беше нито бледен, нито посинял. Лицето му имаше землист цвят.

Дори ако всички присъствуващи бяха мъртъвци, завити в савани, тишината пак нямаше да бъде толкова дълбока.

Със суров, бавен и твърд глас Симурден каза:

— Обвиняеми Говен, делото е приключено. В името на републиката военният съд с мнозинство два гласа срещу един…

Той сам се прекъсна, сякаш за да има време да размисли. Двоумеше ли се той пред смъртта? Двоумеше ли се той пред живота? Всички едва дишаха. Симурден продължи:

— … ви осъжда на смърт.

Лицето му изразяваше мъката от зловещата победа. Навярно и Яков е имал такава страшна усмивка, когато в мрака принудил да го благослови ангелът, когото бе повалил на земята.

Но това бе само проблясък, който отмина. Симурден отново стана като мрамор, седна, сложи шапката на главата си и добави:

— Говен, вие ще бъдете екзекутиран утре при изгрев-слънце.

Говен стана, поздрави и каза:

— Благодаря на съда.

— Отведете осъдения — каза Симурден.

Симурден направи знак, вратата на карцера се отвори, Говен влезе, вратата се затвори. Двамата жандарми с извадени саби застанаха на пост от двете страни на вратата.

Изнесоха Радуб, който загуби съзнание.

Военният лагер е като гнездо на оси. Най-вече по време на революция. Гражданското жило на войника бързо и е удоволствие се подава, за да убоде без стеснение началника си, след като неприятелят е прогонен. Храбрата войска, която бе превзела Тург, започна да бръмчи по най-различен начин най-напред срещу командира Говен, когато научи за бягството на Лантенак. Щом видя Говен да излиза от карцера, в който вярваше, че е затворен Лантенак, сякаш електрически ток я разтърси и за по-малко от една минута всички вече знаеха. Малката армия започна да роптае и първият ропот бе: започват да съдят Говен. Но това е само привидно. Нима вярвате на бившите и на поповете! Току-що видяхме един виконт да спасява един маркиз, а сега ще видим как един свещеник опрощава един благородник!

А когато узнаха за осъждането на Говен, започна втори ропот. Това е вече прекалено! Нашият командир, нашият храбър командир, нашият млад началник е герой! Бил виконт, е добре, прави му още по-голяма чест, че е републиканец! Как може той, освободителят на Понтороон, на Вилдийо, на Пон-о-Бо, победителят при Дол и при Тург, този, чрез когото ние сме непобедими, този, който е мечът на републиката във Вандея, човекът, който от пет месеца дава отпор на шуаните и оправя всички глупости на Лешел и на другите, да бъде осъден от Симурден на смърт! И защо? Защото е спасил един старец, който спаси три деца! Свещеник да убива войник!

Така ръмжеше този победоносен и недоволен, лагер. Потиснат гняв заобикаляше Симурден. Четири хиляди души срещу един — това като че ли е сила, но всъщност не беше никаква сила. Тия четири хиляди души бяха тълпа, а Симурден беше воля. Всеки знаеше, че Симурден лесно смръщва вежди, и това беше достатъчно, за да държи армията в респект. В тия сурови времена достатъчно бе сянката на Комитета на общественото спасение да бъде зад някой човек, за да направи този човек страшилище и да превърне проклятието в шушукане, а шушукането в мълчание. Преди, както и след шушуканията, Симурден се разпореждаше със съдбата на Говен, както и със съдбата на другите. Знаеха, че е излишно да го молят за нещо и че той ще се подчинява само на съвестта си, на свръхчовешкия глас, който само той чуваше. Всичко зависеше от него. Това, което бе извършил като военен съдия, можеше да отмени само той като граждански делегат. Само той можеше да помилва. Той имаше пълни права: само с един знак можеше да пусне Говен на свобода; той беше господарят на живота и на смъртта; той командуваше гилотината. В този трагичен момент той беше човекът на върховната власт.