Виктор Юго - Деветдесет и трета година

На главата си Симурден носеше шапка с трицветната кокарда, на кръста си — сабята, а на пояса — двата си пистолета.

Яркочервеният белег от сабления удар подсилваше свирепия му вид.

Радуб най-сетне се бе превързал. Главата му бе увита с кърпа, върху която бавно се разширяваше едно кърваво петно.

По обед заседанието не бе още открито, един вестоносец, чийто кон пръхтеше навън, стоеше до масата на трибунала. Симурден пишеше. Той пишеше следното:

„Граждани членове на Комитета на общественото спасение, Лантенак е заловен. Той ще бъде екзекутиран утре.“

Симурден постави датата и се подписа, сгъна, запечати с восък съобщението и го подаде на вестоносеца, който тръгна.

Свършил тази работа, Симурден каза с висок глас:

— Отворете карцера.

Двамата жандарми дръпнаха резетата, отвориха карцера и влязоха вътре.

Симурден вдигна глава, скръсти ръце, погледна вратата и извика:

— Доведете затворника.

Под свода на отворената врата между двамата жандарми се появи един човек.

Беше Говен.

Симурден изтръпна.

— Говен! — извика той.

И после продължи:

— Искам затворника.

— Аз съм — каза Говен.

— Ти?

— Аз.

— А Лантенак?

— Той е свободен.

— Свободен!

— Да.

— Избяга?

— Избяга.

Симурден измърмори с разтреперан глас:

— Наистина този замък е негов, той знае всички входове, тъмницата вероятно е свързана с някакъв изход, трябваше да се досетя за това, той е могъл да намери начин да избяга, без някой да му помогне.

— Беше подпомогнат — каза Говен.

— Да избяга?

— Да избяга.

— Кой му е помогнал?

— Аз.

— Ти!

— Аз.

— Сънуваш!

— Аз влязох в карцера, бях сам със затворника, свалих пелерината си, поставих я на гърба му, преметнах качулката върху лицето му, той излезе вместо мене, а аз останах вместо него. Ето ме.

— Ти не си направил това!

— Направих го.

— Невъзможно е.

— Естествено е.

— Доведете ми Лантенак!

— Той не е вече тук. Войниците, видели го с командирската пелерина, са го взели за мене и са го пуснали да излезе. Беше нощ.

— Ти си луд.

— Казах истината.

Настъпи мълчание, после Симурден измърмори:

— Тогава заслужаваш…

— Смърт — каза Говен.

Симурден пребледня като мъртвец. Седеше неподвижно, като човек, ударен от гръм. Сякаш не дишаше вече. Голяма капка пот блестеше на челото му.

Възвърнал гласа си, той каза:

— Жандармите да накарат подсъдимия да седне.

Говен седна на табуретката.

Симурден продължи:

— Жандарми, извадете сабите си!

Тази заповед се даваше, когато над обвинения висеше най-тежката присъда.

Жандармите извадиха сабите си.

Гласът на Симурден възвърна предишния си тон.

— Обвиняеми — каза той, — станете.

Той престана да говори на Говен на ти.

Говен стана.

— Как се казвате? — попита Симурден.

Говен отвърна:

— Говен.

Симурден продължи разпита:

— Кой сте вие?

— Аз съм командирът на експедиционната колона на Северното крайбрежие.

— Какъв сте на избягалия човек — роднина или съюзник?

— Аз съм внук на брат му.

— Известен ли ви е декретът на Конвента?

— Виждам афиша върху масата ви.

— Какво ще кажете за този декрет?

— Че съм го приподписал, че съм заповядал да се прилага и че лично съм наредил да се отпечати този афиш, под който стои името ми.

— Изберете си защитник.

— Ще се защищавам сам.

— Имате думата.

Симурден отново бе станал невъзмутим. Само че невъзмутимостта му подхождаше не толкова на спокоен човек, колкото на бездушна скала.

Говен постоя за миг мълчалив, сякаш съсредоточаваше мислите си.

Симурден подзе:

— Какво ще кажете във ваша защита?

Говен бавно вдигна глава, не погледна никого и отвърна:

— Ето какво: едно нещо ми попречи да видя друго нещо; едно добро дело, което видях съвсем отблизо, закри от очите ми сто престъпни деяния; от едната страна — старец, от другата страна — деца, и всичко това застана между мене и моя дълг. Аз забравих опожарените села, унищожените нивя, избитите пленници, доубитите ранени, разстреляните жени, забравих Франция, предадена на Англия; пуснах на свобода убиеца на родината. Аз съм виновен. Като говоря така, може да ви си стори, че говоря против себе си; това не е вярно. Аз говоря в своя защита. Когато виновният признава грешката си, той спасява единственото нещо, което заслужава да бъде спасено — честта.

— Това ли е всичко — попита Симурден, — което имате да кажете във ваша защита?