Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Оставаше само да се чака.

Нощта настъпи.

Съдебната зала отново бе станала караулно помещение; караулът бе удвоен, както предишната вечер; двама часовои охраняваха затворената врата на карцера.

Към полунощ един човек с фенер в ръка прекоси караулното помещение, представи се и заповяда да отворят карцера. Беше Симурден.

Той влезе и вратата остана полуотворена зад него.

В карцера беше тъмно и тихо. Симурден направи крачка в тъмнината, постави фенера на земята и се спря. В мрака се чуваше равномерното дишане на заспал човек. Симурден, замислен, се вслуша в този спокоен шум.

Говен беше в дъното на карцера, върху куп слама. Дишането му се чуваше. Той спеше дълбоко. Симурден напредна, без да вдига шум, доближи се съвсем близо до Говен и започна да го гледа; погледът на една майка, втренчен в спящата й рожба, не би изглеждал така нежен и така неизразим. Този поглед може би беше по-силен от Симурден; Симурден, както понякога правят децата, притисна очи с двата си юмрука и за миг остана неподвижен. После коленичи, леко вдигна ръката на Говен и сложи устните си върху нея.

Говен се раздвижи. Той отвори очи, смътно учуден от внезапното събуждане. Фенерът осветяваше слабо карцера. Той позна Симурден.

— Я — каза той, — вие сте били, учителю мой.

И добави:

— Сънувах, че смъртта ми целува ръката.

Симурден бе разтърсен така, както понякога внезапно ни разтърсва нахлула вълна от мисли; някой път тази вълна е толкова висока и толкова бурна, че сякаш може да погуби душата. Никакъв външен израз не прояви дълбоко развълнуваното сърце на Симурден. Той само каза:

— Говен!

И двамата започнаха да се гледат; Симурден с очи, изпълнени с ония пламъци, които изсушават сълзите, а Говен с най-нежната си усмивка.

Говен се привдигна на лакът и каза:

— Белегът върху лицето ви е от сабления удар, който получихте вместо мене. Ако провидението не бе ви поставило до моята люлка, къде ли щях да бъда днес? Някъде в мрака. Ако имам чувство за дълг, дължа го на вас. Бях роден рахитичен. Предразсъдъците са превръзки, от които ме освободихте, вие ми дадохте възможност да раста на свобода и от това, което приличаше на мумия, създадохте едно дете. На евентуално хилавото същество вие вдъхнахте съзнание. Без вас аз нямаше да израсна. Аз съществувам благодарение на вас. Бях само сеньор, вие направихте от мене гражданин; станах гражданин, вие направихте от мене разумен човек; вие ме направихте чист като човек на земния живот и като душа на небесния живот. Вие ми дадохте ключа на истината, за да тръгна в човешката действителност, и ключа на светлината, за да стигна още по-горе. О, учителю мой, аз ви благодаря. Вие ме създадохте.

Симурден седна върху сламата до Говен и му каза:

— Дойдох да вечерям заедно с тебе.

Говен разчупи черния хляб и му го предложи. Симурден взе едно парче; после Говен му подаде стомната с вода.

— Пий пръв — каза Симурден.

Говен пи и подаде стомната на Симурден, който пи след него. Говен бе изпил само глътка.

Симурден пи продължително.

В тази вечеря Говен ядеше, а Симурден пиеше, което свидетелствуваше за спокойствието на единия и за трескавото състояние на другия.

Някаква страшна безметежност витаеше в този карцер. Двамата мъже разговаряха.

Говен казваше:

— Очертават се велики събития. Загадъчно е това, което революцията прави сега. Зад видимото дело има невидимо дело. Едното прикрива другото. Видимото дело е свирепо, невидимото дело е възвишено. В този момент аз съвсем ясно различавам всичко. То е необикновено и красиво. Било е необходимо да си послужим с материали от миналото. И поради това е странна тази деветдесет и трета година. Върху една варварска основа се строи храмът на цивилизацията.

— Да — отвърна Симурден. — От това временно ще се роди трайното. Трайното — това значи правото и дългът, които вървят паралелно, пропорционалният и прогресивният данък, задължителната военна служба, равноправието без никакво отклонение и над всичко това тази права линия — законът. Република на абсолюта.

— Аз предпочитам — каза Говен — републиката на идеала.

Той замълча, после продължи:

— О, учителю мой, във всичко, което току-що казахте, къде поставяте предаността, саможертвата, себеотричането, взаимното великодушно доброжелателство, любовта? Да се постави всичко в равновесие е добре; да се постави всичко в хармония е още по-добре. Над везната има лира. Вашата република дозира, измерва и насочва човека; моята република го възнася в необхватния лазур; това е разликата, която съществува между една теорема и един орел.