Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Симурден слушаше пребледнял. Говен не чуваше.

Той все повече потъваше в мечтата си. Сякаш бе престанал да диша, толкова се беше съсредоточил в това, което мислено си представяше. Разтърсваше го сладостен трепет. Увеличаваше се светлината на зората, която блестеше в зениците му.

Така измина известно време. Симурден го попита:

— За какво мислиш?

— За бъдещето — каза Говен.

И продължи да съзерцава. Симурден стана от сламената постеля, върху която седяха и двамата. Говен нищо не забеляза. Не изпускайки от погледа си замисления млад мъж, Симурден бавно отиде заднешком до вратата и излезе. Карцерът се затвори.

Зората не закъсня да се появи на хоризонта.

Едновременно с деня нещо странно, неподвижно, озадачаващо, непознато и на птиците в небето, се показа върху платото на Тург, над гората Фужер.

Това нещо бе поставено там през нощта. Можеше да се каже, че е издигнато, а не изградено. Отдалече то се очертаваше на хоризонта като силует, направен от сурови и прави линии, наподобяващи еврейска буква или египетски йероглиф, които са били част от азбуката на загадъчната древност.

Още от пръв поглед това нещо пораждаше мисълта, че е излишно. То стърчеше там сред цъфналите бурени. Човек се питаше за какво ли може да служи. Но после го побиваха тръпки. Беше някакъв вид скеле, което имаше за основа четири стълба. В единия край на скелето, върху две високи, отвесни и прави греди, свързани на върха с дебела летва, се издигаше и висеше един триъгълник, който изглеждаше черен на фона на лазурната утрин. На другия край на скелето имаше стълба. Между двете отвесни греди, долу, под триъгълника, се очертаваше някаква плоскост от две подвижни части, в които при прилепването им една към друга се образуваше кръгла дупка с размер колкото човешки врат. Горната част на тази плоскост се плъзгаше в един жлеб, така че можеше да се издига и сваля. В момента двете части, които при съединяването си образуваха нашийника, бяха раздалечени. В подножието на двете високи греди, на върха на които бе закрепен триъгълникът, се виждаше една въртяща се върху ос дъска, подобна на люлка. До тази дъска имаше дълга кошница, а между двете високи греди в предния край на скелето — квадратна кошница. Всичко бе боядисано в червено. Цялата конструкция беше дървена, с изключение на триъгълника, който бе железен. Чувствуваше се, че е построена от хора, толкова бе грозна, жалка и нищожна; толкова беше страхотна, че можеше да се допусне, че е докарана тук от зли гении.

Тази уродлива конструкция беше гилотината.

Срещу нея, на няколко крачки в дола, се издигаше друго чудовище — Тург. Каменно чудовище, лика-прилика на дървеното чудовище. И нека кажем, че когато човек пипне дървото и камъка, дървото и камъкът вече престават да бъдат дърво и камък, а добиват нещо човешко. Зданието е някаква догма, машината е някаква идея.

Тург беше онази фатална резултанта на миналото, която в Париж се наричаше Бастилия, в Англия — Лондонска кула, в Германия — Шпилберг, в Испания — Ескориал, в Москва — Кремъл, в Рим — замък Свети Ангел.

В Тург бяха кондензирани петнадесет века, средновековието, васалността, крепостничеството, феодализмът, а в гилотината — една година, деветдесет и трета; и тия дванадесет месеца тежаха колкото ония петнадесет века.

Тург беше монархията; гилотината беше революцията.

Трагична съпоставка.

От едната страна дългът, от другата страна разплатата. От едната страна безизходното готическо усложнение — крепостният и сеньорът, робът и господарят, простолюдието и аристокрацията, разнообразният кодекс, подразделен в обичаи, съюзените съдия и свещеник, многобройните обвързвания, фискът, данъкът върху солта, крепостническата зависимост, поголовните данъци, изключенията, прерогативите, предразсъдъците, фанатизмът, кралската привилегия за банкрут, скиптърът, тронът, прищевките, божественото право; от другата страна съвсем простото нещо — ножът на гилотината.

От едната страна възелът; от другата страна секирата.

Дълго време Тург е била сама в тази пустиня. Тя е била тук с нейните бойници, от които се е изливало кипящо масло, гореща смола и разтопено олово, с нейните подземни тъмници, покрити с кости, с нейната стая за разчекване, с огромната трагедия, с която е била изпълнена; тя е извисявала злокобната си снага над тази гора, в своя мрак е приютявала петнадесет века на диво спокойствие, в този край е била единствената сила, единствената всяваща уважение власт, единственото страшилище; тя е царувала; никой не е съперничел на нейното варварство; и изведнъж тя вижда пред нея и срещу нея да се издига нещо, нещо повече от нещо, нещо също така зловещо като нея — гилотината.