Виктор Юго - Деветдесет и трета година

По този начин се очертаваше дълъг правоъгълник с ешафода по средата. Колкото повече слънцето се издигаше над хоризонта, толкова повече намаляваше сянката, която гилотината хвърляше върху тревата.

Артилеристите стояха до своите оръдия със запалени фитили.

Тънък синкав дим се издигаше от дола; догаряше опожареният мост.

Димът леко засенчваше, но не закриваше Тург и нейната висока тераса се издигаше над хоризонта. Само долът разделяше тази тераса и гилотината. Хората от терасата и около гилотината можеха да разговарят.

На терасата на кулата бяха поставили масата на трибунала и стола, над който се издигаха трицветните знамена. Денят изгряваше зад Тург и очертаваше черната грамада на крепостта, а на върха й фигурата на един човек, седнал неподвижен и със скръстени ръце на стола със снопа знамена.

Този човек беше Симурден. Както вчера, той беше в костюма си на граждански делегат, с шапка с трицветна кокарда, със сабя на кръста и пистолети в пояса.

Той мълчеше. Всички мълчаха. Войниците държаха пушките при нозе и стояха с наведени очи. Те се допираха един друг с лакти, но не си говореха. Смутени, те си мислеха за тази война, за многото сражения, за престрелките в шумаците, в които смело навлизаха, за тълпите разярени селяни, които бяха прогонили с устрема си, за превзетите крепости, за спечелените битки, за победите и сега им се струваше, че цялата тази слава се превръщаше в позор. Мрачното очакване свиваше сърцата на всички. Върху площадката на гилотината се виждаше как палачът снове напред-назад. Светлината на утрото се засилваше и величествено изпълваше небето.

Изведнъж се чу притъпеният шум, който издават покритите с креп барабани. Това погребално биене се приближи; редиците се отвориха, едно шествие влезе в карето и се отправи към ешафода.

Начело бяха черните барабани, после рота гренадири, обърнали надолу дулата на пушките си, после взвод жандарми с голи саби, после осъденият — Говен.

Говен вървеше свободно. Не бяха завързани нито краката, нито ръцете му. Беше в походна униформа и със сабята си.

Зад него вървеше друг взвод от жандарми.

Лицето на Говен беше запазило онази замечтана усмивка, която го беше озарила в момента, когато бе казал на Симурден: „Аз мисля за бъдещето.“ Нямаше нищо по-неизразимо и по-възвишено от тази усмивка, продължила толкова дълго.

Като стигна до злокобното място, той най-напред отправи поглед към върха на кулата. Отнесе се с презрение към гилотината.

Той знаеше, че Симурден ще изпълни дълга си да присъствува на екзекуцията. Потърси го с очи на терасата. И го намери.

Симурден беше бледен и студен. Хората около него не чуваха дори дъха му.

Когато забеляза Говен, той дори не трепна.

Говен продължаваше да се приближава до ешафода.

Като вървеше, той гледаше Симурден и Симурден го гледаше. Симурден като че ли намери опора в този поглед.

Говен стигна до ешафода и се изкачи на площадката му. Офицерът, който командуваше гренадирите, го последва. Той откачи сабята си и я предаде на офицера, свали вратовръзката си и я предаде на палача.

Приличаше на видение. Никога не бе изглеждал по-хубав. Кестенявите му коси се развяваха от вятъра; по това време мъжете не стрижеха косите си. Бялата му шия изглеждаше като на жена, а героичният му и властен поглед беше като на архангел. На ешафода беше замечтан. Това място тук е също връх. Говен стоеше изправен, прекрасен и спокоен. Слънцето го обгръщаше като ореол.

Все пак трябваше да вържат осъдения. Палачът отиде при него с въже в ръка.

В този момент, като видяха, че младият им командир е толкова близо до ножа, войниците не можаха повече да се сдържат; сърцето на тези бойци избухна. Чу се нещо огромно — риданието на цяла армия. Изтръгна се вопъл: „Да се помилва! Да се помилва!“ Някои паднаха на колене; други хвърлиха пушките си и вдигнаха ръце към терасата, където беше Симурден. Един гренадир извика, като посочи гилотината:

— Приемат ли се заместници за това? Аз искам.

Всички повтаряха в изстъпление: „Да се помилва! Да се помилва!“ И лъвове да бяха чули това, биха се развълнували и изплашили, защото войнишките сълзи са страшни.

Палачът се спря, не знаейки какво да прави.

Тогава един отсечен и тих глас, който всички чуха, защото беше много зловещ, извика от върха на кулата:

— Да се изпълни законът!

Всички познаха неумолимия тон. Симурден беше казал думата си. Армията изтръпна.

Палачът престана да се двоуми. Той се доближи до осъдения с въжето в ръка.