Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Понякога камъкът като че ли има странни очи. Статуята наблюдава, кулата дебне, фасадата съзерцава. Тург като че ли разглеждаше гилотината.

Като че ли тя се питаше.

Какво е това?

Струваше й се, че това бе изникнало от земята.

И това наистина бе изникнало.

От проклетата земя бе поникнало зловещото дърво. От тази земя, напоена с толкова пот, с толкова сълзи, с толкова кръв, от тази земя, в която бяха изкопани толкова ровове, толкова гробове, толкова пещери, толкова капани, от тази земя, в която бяха изгнили всевъзможни мъртъвци, избити от всички типове тирани, от тази земя, която закриваше толкова бездни и в която бяха заровени толкова злодеяния — страшни семена, от тази дълбока земя изникнала в точно определения ден тази непозната, тази отмъстителна, тази жестока машина-мечоносец и деветдесет и трета годила беше казала на стария свят:

— Ето ме.

И гилотината имаше право да каже на кулата:

— Аз съм твоя дъщеря.

И в същото време кулата се чувствуваше убита от нея, защото тия фатални неща имат свой потаен живот.

Пред страшното видение Тург изглеждаше някак си смутена. Би могло да се каже, че е уплашена. Чудовищната гранитна грамада беше величествена и гнусна, но тази дървения със своя триъгълник беше още по-гнусна. Бившето всемогъщество изпитваше ужас пред новото всемогъщество. Престъпното минало разглеждаше настоящето правосъдие. Някогашното насилие се сравняваше със сегашното насилие; древната крепост, древният затвор, древният сеньорски дом, в който са крещели подложените на разчекване затворници, сградата за война и убийства, вече непригодна за живеене и за водене на сражения, осквернена, разрушена, развенчана, превърната в куп камъни, равностоен на куп пепел, отвратителна, величествена и мъртва, цялата изпълнена с ужаса на страшните векове, гледаше как настъпва страшното ново време. Вчерашният ден трепереше пред Днешния ден, старата жестокост наблюдаваше и се прекланяше пред новото страшилище, това, което беше вече нищожество, гледаше с мрачни очи това, което беше ужасът, фантомът гледаше призрака.

Природата е безмилостна; тя не желае да прибере своите цветя, своята музика, своите благоухания и своите светли лъчи пред отвратителните човешки дела; тя смазва човека с контраста между божествената красота и социалната грозота; тя не го пощадява, показва му крилете на пеперудата и песните на птиците; и трябва в разгара на престъплението, в разгара на отмъщението, в разгара на варварството той да почувствува погледа на тия свети неща; той не може да избегне огромното порицание на всемирната доброта и неумолимото спокойствие на небесната синевина. Безобразието на човешките закони трябва да се покаже съвсем разголено сред ослепителната вечна красота. Човекът разбива и смазва, човекът унищожава, човекът убива; но лятото си остава лято, лилията си остава лилия, звездата си остава звезда.

Никога досега ясното небе на изгряващия ден не е било по-очарователно. Топъл вятър клатеше бурените, изпаренията бавно оросяваха клонаците; гората Фужер, цялата изпълнена с диханието на изворите като огромна кадилница с благовония, димеше при развиделяването; синевината на небето, белотата на облаците, кристалната прозрачност на водите, зеленината с цялата си хармонична гама от аквамарина до изумруда, братски преплетените дървета, килимите от трева, големите поляни — всичко плуваше в онази чистота, която природата вечно предлага на човека. Сред всичко това се издигаше страшното човешко безсрамие; сред всичко това се виждаха крепостта и ешафодът, войната и наказанието, двата образа — на кръвожадните векове и на окървавената минута; кукумявката от миналото и прилепът от здрача на бъдещето. Пред разцъфтялата, благоухаеща, любвеобилна и очарователна природа блестящото небе заливаше Тург и гилотината с изгрева и сякаш казваше на хората: вижте какво правя аз и какво правите вие.

Такива са забележителните неща, които слънцето прави със светлината си.

Това зрелище имаше зрители.

Четирите хиляди души от малката експедиционна армия бяха строени в боен ред на платото. Те обкръжаваха от три страни гилотината, така че образуваха около нея геометрическа фигура във форма на Е; оръдейната батарея, поставена в средата на най-голямата линия, беше оста на това Е. Червената машина изглеждаше като затворена в тия три бойни линии, наподобяващи стена от войници, на която двата края бяха извити и достигаха до стръмния склон на платото; четвъртата страна, отворената страна, беше самият дол и гледаше към Тург.