Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Все пак трябва да се хване утопията, да й се наложи яремът на реалността, да се постави в действителни рамки. Абстрактната идея трябва да се превърне в конкретна идея. Това, което тя ще загуби от красотата си, ще си възвърне от ползата, която ще принесе. Ще бъде по-малка, но по-добра. Правото трябва да влезе в закона; а когато правото стане закон, то става абсолют. Това именно аз наричам възможното.

— Възможното е нещо повече от това.

— О, ето те пак в мечтата!

— Възможното е някаква загадъчна птица, която винаги лети над човека.

— Трябва да се улови.

— Жива.

Говен продължи:

— Моята мисъл е: винаги напред. Ако бог беше желал човек да се връща назад, би му поставил едно око в тила. Нека да гледаме винаги към страната на изгрева, на разцъфтяването, на раждането. Това, което пада, окуражава това, което се изкачва. Пропукването на старото дърво е повик към младото дърво. Всеки век изгражда свое дело, днес гражданско, утре човешко. Днес въпросът за правото, утре въпросът за заплатата. Заплата и право всъщност е една и съща дума. За да живее, човек трябва да бъде заплащан; давайки му живот, бог поема и задължението; правото е полагащата се от рождение заплата; заплатата е придобитото право.

Говен говореше с проникновението на пророк. Симурден го слушаше. Бяха си сменили ролите и като че ли сега ученикът беше станал учителят.

Симурден прошепна:

— Много бързаш.

— Може би защото съм малко притеснен — каза Говен, усмихвайки се.

И продължи:

— Ето в какво се състои разликата между нашите две утопии, учителю. Вие искате задължителна казарма, аз искам училище. Вие мечтаете за човека-войник, аз мечтая за човека-гражданин. Вие искате да бъде страшен, аз го искам мислещ. Вие създавате република на мечовете, аз създавам…

Той сам се прекъсна:

— Аз бих създавал република на разума.

Симурден погледна каменния под на карцера и каза:

— А дотогава какво искаш да бъде?

— Това, което е.

— Значи, оправдаваш сегашния момент?

— Да.

— Защо?

— Защото е буря. Бурята винаги знае какво прави. Срещу един покосен от мълнията дъб колко много заздравени гори! Цивилизацията боледуваше от чума, този могъщ вятър я излекува от нея. Може би той много не подбира. Но как иначе? Възложено му е голямо измитане! Аз имам предвид опасността от миазмите, аз си обяснявам яростта му.

Говен продължи:

— Впрочем защо да се страхувам от буря, щом имам компас, и от събитията, щом имам съвест!

И добави с онзи тих глас, който звучи тържествено:

— Винаги има един, който знае какво прави.

— Кой? — попита Симурден.

Говен вдигна пръст над главата си. Симурден проследи с поглед посоката на този вдигнат пръст и сякаш му се стори, че вижда звездното небе през свода на карцера.

Пак замълчаха.

Симурден подзе:

— Общество, по-голямо от природата! Аз вече ти казах, това не е възможно, това е мечта.

— Това е целта. В противен случай защо ни е обществото? Останете си в природата. Бъдете диваци. Таити е рай. Само че в този рай никой не мисли. А по-ценен е един мислещ ад, отколкото един глупав рай. Разбира се, не искам никакъв ад. Нека си бъдем човешко общество. По-голямо от природата. Да. Ако вие не прибавяте нищо към природата, защо да излизате от природата? Тогава задоволете се само с труда, както мравката, и само с меда, както пчелата. Останете си работно животно, вместо да бъдете управляващ ум. Ако прибавите нещо към природата, вие непременно ще станете по-голям от нея; да прибавяш значи да увеличаваш; да увеличаваш значи да растеш. Обществото е възвишената природа. Аз искам всичко онова, което липсва на кошерите, всичко онова, което липсва на мравуняците — паметници, изкуство, поезия, герои, гении. Законът на човека не е да носи вечните товари. Не, не, не, да няма вече парии, да няма вече роби, да няма вече каторжници, да няма вече обречени! Аз искам всяко човешко качество да бъде символ на цивилизацията и покровител на прогреса; за ума аз искам свобода, за сърцето — равенство, за душата — братство. Не! Да няма вече ярем! Човекът не е създаден да влачи вериги, но да разперва криле. Да няма вече човек-влечуго. Аз искам ларвата да се превърне в пеперуда; аз искам земният червей да се превърне в живо цвете и да излети. Аз искам…

Той се спря. Очите му заблестяха.

Устните му мърдаха. Той престана да говори.

Вратата беше оставена отворена. Някакъв шум проникваше в карцера. Чуваха се неясни звуци на тръба, навярно свиреха утринна заря; после удари от приклади в земята, сменяха караула; после, съвсем близо до кулата, доколкото можеше да се предположи в тъмнината, някакво движение, подобно на разместване на дъски и на греди, примесено на интервали с тъпи трясъци, които приличаха на удари с чук.