Виктор Юго - Деветдесет и трета година

И какво щяха да направят?

Да я приемат.

Маркиз дьо Лантенак трябваше да направи избор между живота на другите и своя живот; в този великолепен избор той бе избрал смъртта си.

И щяха да му я дадат.

Щяха да го убият.

Какво възмездие за героизма!

Да се отвърне на самоотвержеността с диващина!

Да се представя така опаката страна на революцията!

Какво унижение за републиката!

Докато човекът на предразсъдъците и на робството, преобразил се изведнъж, влизаше в човечността, те, хората на свободата и на избавлението, щяха да останат в гражданската война, в рутината на кръвта, в братоубийството!

И висшият божествен закон на опрощението, на себеотричането, на изкуплението, на пожертвувателността ще съществува за бойците на заблудата и няма да съществува за бойците на истината!

Какво! Да не се воюва великодушно! Да се примирим с извинението, че по-силните са по-слаби, че победителите са убийци, и да оставим да се говори, че сред монархистите има спасители на деца, а сред републиканците — убийци на старци!

И ще видим този голям войник, този осемдесетгодишен храбрец, този обезоръжен боец, откраднат, а не пленен, заловен при извършване на добро дело, затворен с негово разрешение, с чело, още оросено от потта на една величествена саможертва, да изкачва стълбата на ешафода, както се изкачват стъпалата на апотеоза! И ще сложат под ножа на гилотината тази глава, около която ще хвърчат молещите се три души на спасените три ангелчета! И пред това наказание, позорно за палачите, ще се види усмивка по лицето на този човек, а по лицето на републиката — червенина!

И това ще се извърши в присъствието на Говен, командуващия!

Макар и да може да попречи, той ще се въздържи! И ще се задоволи с това високомерно отстраняване — „Това вече не те засяга!“ И съвсем няма да си каже, че да се отречеш в подобен случай от правата си е равностойно на съучастничество! И дори няма да се забележи, че в едно такова огромно дело между този, който действува, и този, който оставя да се действува, този, който оставя да се действува, е по-лошият, тъй като той е страхливец!

Но нима той не беше обещал тази смърт? Той, Говен, милосърдният човек, не беше ли заявил, че Лантенак е изключен от милосърдието и че ще предаде Лантенак на Симурден?

Той дължеше тази глава. Добре тогава, ще я плати. Това е всичко.

Но дали това бе същата глава?

Досега Говен виждаше в Лантенак само един варварин боец, фанатизиран привърженик на роялизма, и на феодализма, убиец на пленници, разярен от войната злодей, окървавен човек. От този човек той не се страхуваше; този палач той щеше да премахне; щеше да бъде безпощаден към този безпощаден човек. Нищо по-просто, пътят бе начертан и беше много лесно да се върви по него, всичко беше предвидено, ще убият този, който убива, щяха да следват правата линия на ужаса. Неочаквано тази права линия се бе прекъснала, непредвиден завой разкри нов хоризонт, някакво преобразяване бе станало. Един неочакван Лантенак се появи на сцената. Един герой излезе от чудовището; нещо повече от герой — един човек. Неща повече от душа — едно сърце. Пред Говен не стоеше вече един убиец, а един спасител. Говен беше поразен от сноп небесна светлина. Лантенак беше изтрещял като светкавица на добротата.

А преобразеният Лантенак не преобразяваше ли Говен! Нима след този светлинен удар няма да последва контраудар! Човекът от миналото ще отиде напред, а човекът на бъдещето — назад! Човекът на жестокостите, пристрастен към миналото, ще разтвори криле, ще литне и ще гледа как под него пълзи в калта и мрака човекът на идеала! Говен ще пълзи по стария коловоз на жестокостта, докато Лантенак ще се извиси за нови авантюри.

И още нещо.

Семейството!

Тази кръв, която ще пролее, защото да позволи да я пролеят значи сам да я пролее, нима не беше неговата кръв, на Говен? Неговият дядо беше умрял, но братът на този дядо живееше и той беше маркиз дьо Лантенак. Нима единият от двамата братя, този, който беше в гроба, нямаше да се надигне, за да попречи да влезе другият? Нима той няма да заповяда на внука си да уважава отсега нататък тази корона от бели коси, сестра на собствения му ореол? Нима тук, между Говен и Лантенак, не бе втренчен възмутеният поглед на един призрак?

Нима революцията има за цел да изврати човека? Нима се извършва, за да разруши семейството и да задуши човечността? Съвсем не. Само за да утвърди тези висши институти, а не за да ги отхвърли, избухна осемдесет и девета година. Да разруши бастилиите, за да освободи човечеството; да премахне феодализма, за да създаде семейството. Тъй като творецът е изходна точка на властта, а властта е включена в твореца, не може да има друга власт освен родителската; и оттам законната власт на пчелата-царица, която създава своя народ и която е царица само защото е майка; оттам абсурдността на крал-мъж, който, щом не е баща, не може да бъде господар; оттам и премахването на краля; оттам и републиката. Какво е всичко това? Това е семейството, това е човечеството, това е революцията. Революцията е възшествие на народите, а всъщност Народът значи Човекът.