Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Твоята кожа. Защото ние ще те одерем като куче, отче Симурден. Но не, твоята кожа не струва колкото неговата глава. Махай се.

— И ще стане страшно. За последен път размислете.

Нощта се спускаше, докато се разнасяха тези мрачни думи както от кулата, така и отвън. Маркиз дьо Лантенак мълчеше, оставяше другите да действуват. Такъв е зловещият егоизъм на вождовете. А това е и едно от правата на отговорността.

Заглушавайки гласа на Симурден, Иманус извика:

— Хора, които ни нападате, ние ви казахме нашите условия, те са ви известни, нямаме какво да променяме. Приемете ги, защото ще ви сполети нещастие. Съгласни ли сте? Ние ще ви върнем трите деца, които са тук при нас, а вие ще ни пуснете да излезем всички живи оттук.

— Всички да — отвърна Симурден, — с изключение на един.

— Кой е той?

— Лантенак.

— Негова светлост! Да ви предадем негова светлост! Никога.

— Нас ни трябва Лантенак.

— Никога.

— Можем да преговаряме само при това условие.

— Тогава започвайте.

Настъпи мълчание.

Иманус, след като даде сигнал със своя рог, слезе долу; маркизът взе сабята си в ръка; деветнадесетте обсадени се събраха мълчаливо в ниската зала зад ретирадата и коленичиха; те чуваха отмерените стъпки на щурмовата колона, която напредваше към кулата в тъмнината; този шум се приближаваше; изведнъж го почувствуваха съвсем близо до тях, до самия отвор. Тогава всички, както бяха на колене, насочиха през амбразурите на ретирадата опрените на раменете им пушки и шишанета, а един от тях, Гран-Франкьор, тоест свещеникът Тюрмо, се изправи с гола сабя в дясната ръка и разпятие в лявата ръка и извика с тържествен глас:

— В името на отца и сина и светия дух!

Изведнъж всички гръмнаха и битката започна.

Започна наистина нещо страшно.

Този ръкопашен бой надмина всичко, което човек може да си представи.

За да намерим нещо подобно, би трябвало да се отнесем към големите двубои на Есхил 505или към древните кланета по времето на феодализма; да се върнем към ония „атаки на нож“, прилагани чак до седемнадесети век, когато са прониквали в укрепленията през дупки; това са били трагични атаки, за които един стар сержант от провинцията Алентехо казва, че „след като взривят мините, нападателите, прикривайки се зад дъски, обковани със стоманени остриета, тръгват напред, въоръжени с гранати и щитове, принуждавайки врага да изоставя окопи и барикади, и овладяват положението, като смело прогонват обсадените“.

Мястото, откъдето започваше атаката, беше ужасно; това бе един от тия отвори, наречени от военните „отвори под свод“, тоест, както вече знаем, една дупка в стената без изход под открито небе. Барутът бе действувал като свредел. Експлозията на мината е била толкова силна, че бе образувала в стената пукнатина, дълга четиридесет стъпки над заряда, но все пак само пукнатина, а отворът, водещ в ниската зала, приличаше повече на дупка от копие, което пронизва, отколкото на удар от брадва, която разсича.

Този отвор бе като пробод в хълбока на кулата, една дълга вътрешна фрактура, нещо като хоризонтален кладенец, коридор, който се извива и се изкачва като черво в дебела петнадесет стъпки стена, някакъв безформен, задръстен с препятствия, капани и експлозиви цилиндър, в който главата ти опира в гранитните камъни, краката ти стъпват върху разтрошени буци, а очите ти потъват в мрак.

Нападателите имаха пред себе си този тъмен портал, зееща уста на бездна, чиято горна и долна челюст бяха разбитите камъни на разпуканата стена; в устата на акулата няма толкова зъби, колкото имаше в тази страшна пукнатина. В тази дупка трябваше да се влезе и да се излезе.

Навътре се сипеше картечът, навън се целеше ретирадата. Навън, тоест в ниската зала на приземието.

Такава жестокост се проявява само в подземните галерии, когато сапьорите се срещат с противника, влязъл да обезвредява мините им, и в кланетата с брадви в морските боеве при абордаж. Да се биеш в дъното на яма е ужас в най-висшата му степен. Ужасно е взаимното избиване, когато има таван над главите. Когато нахлу първата вълна от нападатели, цялата ретирада се покри със светкавици, изтрещя така, сякаш мълния избухна под земята. Гръмотевицата на нападателите отвърна на гръмотевицата на обсадените. На детонациите отвръщаха детонации; гласът на Говен се извиси: „Напред!“ А след него гласът на Лантенак: „Бъдете непоколебими срещу неприятеля!“ Последва и викът на Иманус: „С мене, земляци!“ И след това дрънчене, саби срещу саби, изстрел срещу изстрел, страхотни залпове, убиващи всичко. Факлата, окачена на стената, слабо осветяваше тази ужасна картина. Нищо не можеше да се различи; битката се водеше в червенеещ се мрак; всеки влязъл тук веднага оглушаваше и ослепяваше — оглушаваше от шума и ослепяваше от дима. Излезлите от строя лежаха сред отломки. Другите стъпваха върху трупове, натискаха рани, смазваха счупени крайници, поради което се вдигаха писъци, някои умиращи дори хапеха краката, които ги газеха; от време на време настъпваше тишина, по-зловеща от трясъка. Биеха се един с друг, чувствуваха страхотното си дихание, после скърцането със зъби, хриповете, проклятията и гърмежите отново започваха. Поток от кръв струеше от кулата през отвора и се разливаше в мрака. Тъмната локва димеше навън в тревата.