Виктор Юго - Деветдесет и трета година

И те изгориха стълбата.

В това време злокобната кола, която очакваха, се движеше по друг път и беше вече на две левги по-далече, в онова село, в което Мишел Флешар я видя да минава при изгрев-слънце.

След като се раздели с трите деца, на които даде хляба си, Мишел Флешар тръгна напосоки през гората.

Понеже не искаха да й покажат пътя, тя сама трябваше да го намери. От време на време тя сядаше и след това ставаше, после пак сядаше. Най-напред чувствуваше страшна умора в мускулите, а после и в костите — робска умора. Тя наистина беше роб. Роб на своите загубени деца. Трябваше да ги намери; всяка измината минута можеше да бъде гибелна за тях; човек с такова задължение няма никакви права; дори му е забранено да си поема дъх. Обаче тя беше много изморена. В тази степен на изтощение трябваше да се мисли за всяка крачка. Ще може ли да я направи? Тя вървеше от сутринта; не срещна вече нито село, нито къща. Първо тръгна по пътя, който трябваше да следва, после по друг, по който не трябваше, и накрай се загуби сред дървета, които си приличаха едно на друго. Приближаваше ли се до целта? Наближаваше ли краят на нейното мъчение? Вървеше по пътя на страданието и вече чувствуваше преумората пред последната спирка. Щеше ли да падне и да издъхне на пътя? Понякога й се струваше, че повече е невъзможно да върви; слънцето преваляше, в гората се стъмняваше, пътеките изчезваха под тревата и тя не знаеше вече какво да прави. Само бог можеше да й помогне. Тя започна да вика, никой не й отговори.

Огледа наоколо, видя на едно място между клоните да светлее, насочи се натам и изведнъж се намери извън гората.

Пред нея се разстилаше като коридор малка долинка, в дъното на която в каменисто корито течеше бистра струйка вода. Тогава тя се сети, че изгаря от жажда. Отиде до водата, клекна и пи.

Използува случая, че е на колене, за да прочете молитвата си.

Като стана, поиска да се ориентира.

После прекрачи поточето.

Отвъд долинката, докъдето стигаше погледът, се простираше огромно плато, обрасло с ниски тръни, което от потока се издигаше нагоре чак до хоризонта. Гората беше пълно усамотение, а това плато — пустиня. В гората зад всеки шубрак можеш да срещнеш някого; а върху платото никъде нищо не се виждаше. Няколко птици, навярно подплашени, хвърчаха в бурените.

Застанала пред тази необятна пустиня, почувствувала, че коленете й се подгъват и че губи съзнание, обезумялата майка наруши самотата с този странен вик: „Има ли някой тук?“

И зачака отговора.

Отговориха й.

Екна глух и дълбок глас, който идваше от дъното на хоризонта, подхванат от ехото; наподобяваше трясък на гръмотевица, освен ако не бе оръдеен изстрел; навярно този глас отвръщаше на въпроса на майката, като й казваше: „Да“.

После пак настъпи тишина.

Майката се окопити и съживи; значи, имаше някой. Надяваше се, че сега има с кого да говори; беше пила вода и се помолила; силите й се възвръщаха, тя започна да се изкачва по платото откъм страната, откъдето бе чула мощния далечен глас.

Изведнъж тя забеляза, че в края на хоризонта се очертава висока кула. Тази кула стърчеше самотна сред дивия пейзаж; обагряше я един лъч от залязващото слънце. Намираше се на повече от една левга разстояние. Зад тази кула голямата смътно очертаваща се зеленина на гората Фужер се губеше в здрача.

Струваше й се, че тази кула е на същата точка на хоризонта, откъдето бе дошъл този тътнеж, който й се бе сторил като повик. Дали кулата бе вдигнала този шум?

Мишел Флешар бе стигнала до върха на платото; сега пред нея се разстилаше равнина.

Тя тръгна към кулата.

Моментът беше настъпил.

Неумолимият притискаше безпощадния.

Симурден държеше в ръце Лантенак.

Старият роялист бунтовник беше обкръжен в леговището си; очевидно той не можеше да избяга оттам; и Симурден чакаше маркизът да бъде обезглавен тук, на място, на собствените му земи, дори в собствената му къща, за да може най-сетне феодалното жилище да види как пада главата на феодала и примерът да стане паметен.

И затова той бе изпратил да докарат гилотината от Фужер. Ние я видяхме вече по пътя.

Да се убие Лантенак значеше да се убие Вандея; да се убие Вандея значеше да се спаси Франция. Симурден не се колебаеше. Този човек се чувствуваше най-добре, когато с жестокост изпълняваше своя дълг.

Маркизът беше в безнадеждно положение; в това отношение Симурден беше спокоен, но друго нещо го тревожеше. Битката наистина щеше да бъде страшна; Говен щеше да я ръководи и навярно искаше да участвува в нея; войнишки дух имаше този млад командир; той беше готов да се хвърли в този ръкопашен бой. Ами ако бъде убит? Говен! Неговото дете! Единствената му любов на тази земя!