Виктор Юго - Деветдесет и трета година

На балкона над вратата стоеше прав кметът с трицветен ешарп, преметнат през селските му дрехи.

Човекът с афиша беше глашатай.

Той имаше колан с презрамка, на който бе закачена малка чанта, свидетелствуваща, че ходи от село в село, за да оповестява разни съобщения в целия край.

В момента, в който Мишел Флешар се приближи, той току-що бе разгънал афиша и започваше да чете. Каза на висок глас:

— „Република Франция. Единна и неделима.“

Барабанът задумка. Множеството се раздвижи. Едни свалиха калпаците си; други още повече нахлупиха шапките си. По това време в този край можеше лесно да се определи политическото убеждение — хората с шапки бяха роялисти, а хората с калпаци бяха републиканци. Шепотът от неясни гласове престана, всички се вслушаха, глашатаят зачете:

— „… По силата на заповедите, които са ни дадени, и на правата, които имаме ние, пълномощниците на Комитета на общественото спасение…“

За втори път барабанът задумка. Глашатаят продължи:

— „… И в изпълнение на декрета на Националния конвент, който поставя извън закона заловените с оръжие в ръка бунтовници и предвижда най-тежко наказание за всеки, който им даде подслон или ги улесни да избягат…“

Един селянин попита тихо съседа си:

— Какво значи най-тежко наказание?

Съседът отвърна:

— Не зная.

Глашатаят размаха афиша:

— „… По силата на член седемнадесети на закона от тридесети април, който дава неограничено право на делегатите и техните помощници в борбата срещу бунтовниците, поставени извън закона…“

Той направи пауза и продължи:

— „… лицата, чиито имена и презимена следват…“

Цялото множество наостри уши.

Гласът на глашатая стана гърмящ. Той каза:

— „… Лантенак, разбойник.“

— Това е негова светлост — прошепна един селянин.

И сред тълпата се разнесе шепот:

— Това е негова светлост.

Глашатаят продължи:

— „… Лантенак, бивш маркиз, разбойник. Иманус, разбойник…“

Двама селяни се спогледаха скришом.

— Това е Гуж-льо-Брюан.

— Да. Убиецът на сините.

Глашатаят продължи да чете списъка:

— „… Гран-Франкьор, разбойник…“

Множеството прошепна:

— Този е свещеник.

— Да, господин абатът Тюрмо.

— Да, някъде откъм гората Шапел, кюре е.

— И разбойник — каза един човек с калпак.

Глашатаят продължи да чете:

— „Боануво, разбойник. Двамата братя Дървените копия, разбойници. Узар, разбойник…“

— Това е господин дьо Келен — каза един селянин.

— „… Пание, разбойник…“

— Това е господин Сефер.

— „… Плас-Нет, разбойник…“

— Това е господин Жамоа.

Глашатаят продължаваше да чете, без да обръща внимание на тези коментарии.

— „… Гиноазо, разбойник. Шатене, наречен Роби, разбойник…“

Един селянин прошепна:

— Гиноазо е наречен Русия, Шатене е от Сент-Уен.

— „… Оанар, разбойник“ — продължаваше глашатаят.

В тълпата пак заговориха:

— Той е от Рюйе.

— Да, това е Златния клон.

— Неговият брат е убит при атаката на Понторсон.

— Да, Оанар-Малониер.

— Деветнадесетгодишен хубавец.

— Внимание — каза глашатаят. — Ето края на списъка: „… Бел-Вин, разбойник. Ламюзет, разбойник. Сабрту, разбойник. Брен-д’Амур, разбойник…“

Един младеж бутна с лакът една девойка. Девойката се усмихна.

Глашатаят продължи:

— „… Зимния певец, разбойник. Котарака, разбойник…“

Един селянин каза:

— Това е Мулар.

— „… Табуз, разбойник…“

Един селянин каза:

— Това е Гофр.

— Те са двама Гофр — добави една жена.

— И двамата си ги бива — измърмори едно момче.

Глашатаят размаха афиша, барабанът думна веднъж.

Глашатаят продължи да чете:

— „… Упоменатите лица, където и да бъдат заловени, и след като бъде установена самоличността им, веднага да бъдат наказани със смърт.“

Настъпи раздвижване.

Глашатаят продължи:

— „… Който им даде подслон или им окаже помощ да избягат, ще бъде предаден на военен съд и осъден на смърт. Подписал…“

Настъпи дълбока тишина.

— „… Подписал: делегатът на Комитета на общественото спасение СИМУРДЕН.“

— Някакъв свещеник — каза един селянин.

— Бившето кюре на Паринье — каза друг.

А един буржоа добави:

— Трюмо и Симурден. Един бял свещеник и един син свещеник.

— И двамата черни — каза друг буржоа.

Кметът, който бе на балкона, свали шапката си и извика:

— Да живее републиката!

Барабанът думна, за да извести, че глашатаят още не е свършил. И наистина той вдигна ръка и каза: