Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Внимание! Ето последните четири реда от афиша на правителството. Те са подписани от командира на експедиционната колона на Северното крайбрежие — началника Говен.

— Слушайте! — викнаха гласове от тълпата.

И глашатаят прочете:

— „Под страх от смъртно наказание…“

Всички се смълчаха.

— „… Забранява се, в изпълнение на горната заповед, да се оказва съдействие и помощ на деветнадесетте бунтовници, изброени по-горе, които в този час са обсадени и обкръжени в Тург.“

— Как? — каза един глас.

Беше женски глас. Гласът на майката.

Мишел Флешар се беше смесила с тълпата. Тя не слушаше, но човек, дори и като не слуша, пак чува. Тя бе чула думата Тург. И затова вдигна глава.

— Как? — попита тя. — Тург?

Другите я погледнаха. Имаше вид на побъркана. Облечена бе в дрипи. Нечии гласове прошепнаха: „Прилича на крадла.“

Една селянка, която носеше елдови питки в кошница, се приближи до нея и й каза съвсем тихо:

— Мълчете.

Мишел Флешар погледна уплашено тази жена. Отново не можеше нищо да разбере. Името Тург премина като светкавица и пак настъпи мрак. Нима тя нямаше право да се осведоми? Защо хората я гледаха така?

В това време барабанът издумка за последен път, разлепвачът беше залепил афиша, кметът се бе прибрал в общината, глашатаят бе тръгнал към някое друго село, а множеството се разпръсна.

Група хора беше останала пред афиша. Мишел Флешар отиде при тази група.

Разговаряха за хората, обявени извън закона.

В групата имаше селяни и буржоа, тоест бели и сини.

Един селянин казваше:

— Няма нищо, не могат да хванат всички. Деветнадесет — това значи само деветнадесет. Не са хванали Приу, не са хванали Бенжамен Мулен, не са хванали Гупил от енорията Андуйе.

— Нито пък Лорийол от Монжан — каза друг.

Други добавиха:

— Нито Брис-Дени.

— Нито Франсоа Дюдуе.

— Да, онзи от Лавал.

— Нито Хюе от Лоне-Вилие.

— Нито Грежи.

— Нито Пилон.

— Нито Фийол.

— Нито Менисан.

— Нито Гехаре.

— Нито тримата братя Ложре.

— Нито господин Льошанделие от Пиервил.

— Глупаци! — каза строго един побелял старец. — Хванат ли Лантенак, все едно че са хванали всички.

— Не са го хванали още — измърмори един от младежите.

Старецът възрази:

— Хванат ли Лантенак, значи са хванали душата. Умре ли Лантенак, Вандея ще бъде убита.

— Кой е пък тоя Лантенак? — попита един буржоа.

Друг буржоа му отговори:

— Един бивш.

Трети пък поясни:

— Един от тия, които разстрелват жените.

Мишел Флешар чу и каза:

— Вярно е.

Обърнаха се към нея.

И тя добави:

— Защото мене ме разстреляха.

Думите й бяха необикновени; те подействуваха така, сякаш една жива казва, че е мъртва. Започнаха да я разглеждат малко недружелюбно.

Наистина видът й предизвикваше тревога, тя се разтреперваше от всичко, беше смутена и настръхнала, неспокойна като животно и толкова изплашена, че плашеше другите. Отчаяната жена е страшно слаба. Струва ти се, че я виждаш да виси в края на пропаст. Но селяните гледат на тия неща малко по-иначе. Някой измърмори: „Може да е шпионка.“

— Млъкнете де и се махайте оттук — каза й съвсем тихо жената, която вече й бе говорила.

Мишел Флешар отвърна:

— Не върша нищо лошо. Търся децата си.

Добрата жена изгледа тия, които гледаха Мишел Флешар, пипна с пръст челото си и като намигна, каза:

— Тя е малоумна.

После я дръпна настрана и й даде една елдова питка.

Мишел Флешар, без да благодари, захапа лакомо питката.

— Да — казаха селяните, — яде като животно, малоумна е.

И остатъкът от множеството се разпръсна. Всички си отидоха един след друг.

Като изяде питката, Мишел Флешар каза на селянката:

— Добре ми е, наядох се. Сега къде е Тург?

— Ето че пак я прихващат — извика жената.

— Трябва да отида в Тург. Покажете ми пътя за Тург.

— Никога! — каза жената. — За да ви убият, така ли? Всъщност аз не го зная. О, вие наистина ли сте луда? Слушайте, бедна жено, вие изглеждате изморена. Искате ли да си починете у дома?

— Аз не си почивам — каза майката.

— Краката й са целите издрани — прошепна селянката.

Мишел Флешар продължи:

— Защото, нали ви казах, откраднаха ми децата. Едно малко момиче и две момченца. Ида от землянката в гората. За мене може да попитате Телмарш, Просяка. И човека, когото срещнах там в полето. Просяка ме излекува. Изглежда, че съм имала нещо счупено. Всичко, което ви разказвам, наистина ми се случи. Аз познавам още и сержанта Радуб. И с него можете да говорите. Той ще ви каже всичко. Защото той ни срещна в една гора. Три. Казвам ви три деца. Първородното се казва Рене-Жан. Мога да докажа всичко това. Другото се казва Гро-Ален, а третото се казва Жоржет. Моят мъж умря. Убиха го. Беше изполичар в Сискоаняр. Вие изглежда сте добра жена. Покажете ми пътя. Не съм луда, аз съм майка. Загубих децата си. Търся ги. Това е всичко. Не зная точно откъде идвам. Тази нощ спах върху слама в една плевня. Тург — там отивам. Не съм крадла. Нали добре виждате, че казвам истината. Трябва да ми се помогне, за да намеря децата си. Аз не съм от този край. Бях разстреляна, но не зная къде.