Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Трябваше да следят всички движения на нападателите. На разсъмване с говедарския си рог на пояса Иманус застана на пост в караулката при бойницата на терасата. Той наблюдаваше едновременно гората и платото; до него в амбразурата на бойницата имаше кутия с барут, торба с гилзи и стари вестници, които разкъсваше и използуваше при пълненето на патроните.

Когато изгря, слънцето освети в гората осем готови за атака батальона със саби на кръста, с паласки отстрани и със затъкнати щикове на пушките; на платото една артилерийска батарея с ракли, заряди и картеч; крепостта деветнадесет души с пушки, мускети, пистолети и шишанета, а в трите люлки три заспали деца.

Децата се събудиха.

Най-напред малката.

Пробуждането на децата е като разцъфтяването на цветята; сякаш парфюм лъха от тия свежи души.

Двадесетмесечната Жоржет, най-малкото от трите деца, което през май още сучеше, надигна малката си главичка, седна, погледна крачетата си и започна да бърбори.

Един утринен лъч падаше в люлката й; трудно можеше да се каже кой бе по-розов — кракът на Жоржет или изгревът.

Другите две деца още спяха; по-тромави са мъжете; весела и спокойна, Жоржет продължаваше да бърбори.

Рене-Жан беше чернокос, Гро-Ален беше кестеняв, Жоржет беше руса. Тия цветове на косата при малките деца често се променят по-късно. Рене-Жан имаше вид на малък Херкулес; той спеше по корем, сложил глава върху двете си юмручета. Гро-Ален беше протегнал краката си извън малкото си легло.

И трите деца бяха в дрипи; облеклото, което им бе дал батальонът „Червеният калпак“, се беше окъсало; на гърбовете им нямаше дори здрава риза; двете момчета бяха почти голи, Жоржет беше облечена в някаква стара пола, преправена с презрамки. Кой ли се грижеше за тези деца? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Нямаха майка. А тия диви, сражаващи се селяни, които ги влачеха със себе си от гора в гора, им даваха само чорба. И това бе всичко. Малките преживяваха, както можеха. Всички им бяха господари, никой не им беше баща. Но децата и в дрипи сияят. Трите бяха очарователни.

Жоржет бърбореше.

Както птичето пее, така детето бърбори. Един и същ химн. Неясен, неразбран, но вълнуващ химн. Детето по-добре от птичето изразява смътната човешка съдба, която е пред него. Поради това тъга обзема хора, които слушат радостното пеене на детето. Най-възвишената кантата, която може да се чуе тук на земята, е чуруликането на човешката душа през устата на детето. Това неясно шушукане на някаква мисъл, породена инстинктивно, съдържа несъзнателен повик към вечната справедливост; може би това е протест от прага на входа преди влизането в живота; смирено и сърцераздирателно възмущение; тази усмихваща се към безкрайността невинност покорно приема всички положения в съдбата на слабото и беззащитно същество. Ако му се случи нещастие, това ще означава, че е злоупотребено с неговото доверие.

Шепотът на детето е горе-долу като словото; песен без ноти; говор без срички, шепотът е започнал на небето и никога няма да заглъхне на земята; той предшествува раждането и не стихва, продължава. Мънкането съдържа това, което детето е казвало, когато е било ангел, и това, което ще каже, когато стане човек; люлката има свое Вчера, както гробът има свое Утре; и в смътното чуруликаме това утре и това вчера съединяват своята двойна загадъчност; и нищо не доказва така бога, вечността, отговорността и двойствеността на съдбата, както страшната сянка в тази лъчезарна душа.

Това, което си бърбореше Жоржет, съвсем не я натъжаваше, защото цялото й хубаво лице се усмихваше. Устата й се усмихваше, очите й се усмихваха, дупчиците по бузките й се усмихваха. И от тази усмивка се излъчваше едно загадъчно посрещане на утрото. Душата вярва в светлината. Небето синееше, беше топло и хубаво. Без да знае нещо, без да познава нещо, без да разбира нещо, това нежно създание, отпуснало се сладко в мечтание, което не мисли, се чувствуваше в безопасност сред тази природа, сред тези благородни дървета, сред тази чистосърдечна зеленина, сред това чисто и спокойно поле, сред този шум от птици, извори, мухи и листа, над които сияеше огромната непорочност на слънцето.

След Жоржет се събуди Рене-Жан, първородният, най-големият, който бе навършил четири години. Той стана, прекрачи мъжествено люлката си, забеляза паницата, без да се изненада, седна на пода и започна да сърба чорбата.