Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Бърборенето на Жоржет не можа да събуди Гро-Ален, но от тракането на лъжицата в паницата той внезапно се стресна, обърна се и отвори очи. Гро-Ален беше на три години. И той видя своята паница, протегна ръка, взе я и без да излиза от леглото си, сложи паницата на коленете си и като хвана лъжицата, започна да яде като Рене-Жан.

Жоржет не ги чуваше, трептенията на гласа й сякаш лелееха някаква мечта. Нейните широко отворени божествени очи гледаха нагоре. Каквото и да има над главата си — таван или свод, в очите на детето винаги се отразява небето.

Когато свърши да яде, Рене-Жан остърга с лъжицата дъното на паницата, въздъхна и каза важно:

— Изядох си чорбата.

Тези думи стреснаха Жоржет.

— Чобата — каза тя.

И като видя, че Рене-Жан е ял, а Гро-Ален яде, тя взе паницата, която бе до нея, и започна да яде, като по-често насочваше лъжицата към ухото вместо към устата си.

От време на време тя се отказваше от цивилизацията и започваше да яде с пръсти.

И Гро-Ален, остъргал дъното на паницата като брат си, отиде при него и започна да тича подире му.

Изведнъж отвън, долу откъм гората, долетя звук на тръба, някакъв високомерен и суров сигнал. На този зов горе от кулата отговориха с рог.

Този път тръбата викаше, а рогът отговаряше.

Последва второ изсвирване с тръбата и отговор на рога.

После от окрайнината на гората се извиси далечен, но ясен глас, който отчетливо извика:

— Разбойници, предупреждение! Ако не се предадете безусловно до залез-слънце, ние ще атакуваме.

Един гръмлив глас отвърна от терасата на кулата:

— Атакувайте.

Гласът отдолу продължи:

— Като последно предупреждение ще дадем един топовен изстрел половин час преди атаката.

Гласът отгоре повтори:

— Атакувайте.

Гласовете не достигаха до децата, но те бяха чули звуците на тръбата и на рога. При първия зов на тръбата Жоржет вдигна глава и престана да яде; когато рогът изсвири, тя остави лъжицата си в паницата; при второто изсвирване на тръбата вдигна малкия показалец на дясната си ръка и започна да го маха нагоре-надолу в такт със сигнала на тръбата и отговора на рога; когато тръбата и рогът замлъкнаха, тя задържа замислено пръстчето си нагоре и тихо прошепна: „Мизика.“

Ние смятаме, че е искала да каже „музика“.

Двете братчета, Рене-Жан и Гро-Ален, не бяха обърнали внимание на тръбата и на рога; бяха заети с нещо друго — една мокрица прекосяваше пода на библиотеката.

Гро-Ален я забеляза и извика:

— Един звяр!

Рене-Жан дотича.

Гро-Ален продължи:

— Хапе.

— Не го закачай — каза Рене-Жан.

И двамата започнаха да наблюдават животинката.

Жоржет, изяла чорбата си, потърси с очи своите братя. Рене-Жан и Гро-Ален бяха до отвора на един от прозорците, навели се сериозно над мокрицата, челата им се допираха, косите им се бяха смесили; едва дишаха и с възторг гледаха животинчето, което се бе спряло и не мърдаше, недоволно от толкова голямото им възхищение.

Виждайки братята си така внимателно съсредоточени, Жоржет поиска да узнае какво става. Не й беше толкова лесно да стигне до тях, но въпреки това тя тръгна; трябваше да премине път с препятствия — по пода имаше преобърнати табуретки, купища книжа, разковани и празни амбалажни сандъци, шкафове и разни други предмети, около които трябваше да обикаля като през архипелаг от подводни скали; Жоржет рискува. Първата й работа бе да излезе от люлката си; после навлезе между рифовете, премина проливите, блъсна една табуретка, провря се между два сандъка, мина над един куп книжа, като се изкачи от едната страна и се търкулна надолу от другата страна, показвайки невинно своето бедно малко голо телце, и по този начин достигна до така наречените от моряците свободни води, тоест до едно доста широко пространство на пода, което не беше задръстено и където вече нямаше опасности; и тук тя се спусна напред през това пространство с диаметър колкото широчината на залата, прекоси го бързо на четири крака пълзешком като котка и стигна до прозореца; там обаче имаше страшно препятствие — голямата стълба, поставена по дължината на стената, преграждаше прозореца; така че между Жоржет и братята й се издигаше нещо като хребет, който трябваше да се премине; тя се спря и се замисли, завърши вътрешния си монолог с взето решение: решително хвана с розовите си пръстчета едно от стъпалата, които сега бяха вертикални, а не хоризонтални, защото стълбата лежеше на пода върху една от страните си; Жоржет се помъчи да се надигне, но падна; опита се още веднъж, но пак неуспешно; на третия път успя да стъпи здраво върху стълбата и изправена, опирайки се последователно на всяко стъпало, тръгна по дължината на стълбата; стигнала в края, тя нямаше вече опора, залитна, но успя да хване с ръчичката си върха на голямото стъпало, задържа се, премина от другата страна, погледна Рене-Жан и Гро-Ален и се засмя.