Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Историята на бретонските гори за периода от 1792 до 1800 година би трябвало да бъде самостоятелна и да влезе като легенда в огромната авантюра на Вандея.

В историята има истина, в легендата — също. Легендарната истина има по-друг характер от историческата истина. Легендарната истина е измислица, която изхожда от действителността. Впрочем историята и легендата имат една и съща цел — от преходния човек да изобразят безсмъртния човек.

Вандея не може да бъде напълно обяснена, ако легендата не допълни историята; историята я представя цялостно, а легендата подробно.

Нека кажем, че Вандея заслужава този труд. Вандея е някакво чудо.

Тази война на Невежите, толкова глупава и толкова бляскава, толкова ужасна и толкова великолепна, опустоши Франция, но и стана нейна гордост. Вандея е рана, която е и слава.

В известни часове човешкото общество има свои загадки, загадки, които за мъдреците са светлина, а за невежите са мрак, насилие и варварство. Философът не се решава да обвинява. Той има предвид смущението, което предизвикват трудностите. Трудностите не минават, без да хвърлят някаква сянка под себе си, както облаците.

За да разбере Вандея, човек трябва да си представи следния антагонизъм: от едната страна френската революция, от другата страна бретонският селянин. Пред тия несравними събития — огромна заплаха едновременно за всички облаги, гневен пристъп на цивилизацията, насилия на разярения прогрес, извънредно голямо по размери и непонятно подобрение — бе изправен този улегнал и своеобразен дивак, този човек със светли очи и дълги коси, който преживява само с мляко и кестени, който не вижда по-далече от своя сламен покрив и междата на своята нива, който различава всяко съседно село по звука на камбаната му, който използува водата само за пиене, който е облечен с кожен жакет с копринени шарки, занемарен, а пък извезан, който татуира дрехите си, както неговите прадеди келтите 431са татуирали лицата си, който уважава като господар своя палач, който говори един мъртъв език, погребващ мисълта му, който подкарва с остен воловете си, който точи косата си, който плеви черното си жито и меси елдовите си питки, който боготвори най-напред своето рало, а после баба си, който вярва в Пресветата дева и в Бялата дама, който благочестиво се прекланя пред олтара, а също така и пред тайнствения висок камък, извисен в пущинака, който в полето е орач, в морето рибар, в гората бракониер, който обича своите крале, своите сеньори, своите свещеници и своите въшки, който може с часове да се вслушва в морето, застанал замислен, мрачен и неподвижен край пустинния бряг.

И нека се попитаме дали този слепец можеше да приеме тази светлина.

Селянинът има две опорни точки: нивата, която го храни, и гората, която го крие.

Трудно може да си представите какво бяха бретонските гори; те бяха градове. Нищо по-глухо, по-безмълвно и по-диво от тия вплетени едни в други тръни и клонаци; тия просторни шубраци бяха леговища на спокойствието и на тишината; никоя самота не изглежда така мъртвешка и така гробовна; ако би могло само с един удар като мълния да се отсекат дърветата, изведнъж под тази сянка ще се види мравуняк от хора.

Тесни, кръгли кладенци, замаскирани отгоре с капаци от камъни и клони, отначало отвесни, после хоризонтални, разширяващи се фуниеобразно под земята, докато стигнат до тъмни землянки — такива скривалища Камбиз 432намери в Египет, а Вестерман — в Бретан; там е било в пустинята, а тук в гората; в египетските подземия е имало трупове, в бретонските подземия имаше живи хора. Една от най-затънтените поляни в гората Мидон, цялата прокопана с подземни галерии и килии, в които влизаше и излизаше един загадъчен народ, се наричаше „Големият град“. Друга една поляна, също така запустяла на повърхността и също така населена под земята, се наричаше „Кралският площад“.

Този подземен живот в Бретан е съществувал от незапомнени времена. Тук човекът винаги е бягал от човека. Затова са се появили бърлогите на влечугите, издълбани под дърветата. Това е започнало от друидите 433, а някои от тези подземия са дори толкова стари, колкото долмените. Злите духове от легендите и чудовищата от историята — всичко е минало през тази черна земя: Тевтат 434, Цезар 435, Хойол, Неомен, Жофроа Английски 436, Ален Желязната ръкавица, Пиер Моклерк 437, френският род Блоа 438, английският род Монфор 439, крале и херцози, деветте бретонски барони, съдиите на Великите дни, нантските графове, воюващи с ренските графове, скитници, разбойници, големи войски, Рене II 440 — виконт дьо Роан, представители на краля, добрият Шонски херцог, който бесеше селяните под прозорците на госпожа дьо Севинье 441, през петнадесети век кланетата на сеньорите, през шестнадесети век и седемнадесети век религиозните войни, през осемнадесети век тридесетте хиляди кучета, обучени за лов на хора; при този страшен тропот народът е решавал да изчезва. Така едни след други троглодитите 442са бягали, за да се спасят от келтите, келтите са бягали, за да се спасят от римляните, бретонците са бягали за да се спасят от нормандците, хугенотите са бягали, за да се спасят от католиците, контрабандистите са бягали, за да се спасят от митничарите; отначало са се криели в горите, а после под земята. В убежища за зверове. Тиранията принизява дотам народите. В продължение на две хиляди години деспотизмът във всичките си прояви — завоевания, феодализъм, фанатизъм, данъци — гонеше тази нещастна, обезумяла Бретан: безмилостна хайка, която непрекъснато сменяше една форма, за да започне под друга. Хората се криеха в земята.