Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Аз съм дошъл за това — каза Марат.

Те вдигнаха глави.

— Добър ден, Марат — каза Шабо. — Ти много рядко присъствуваш на нашите заседания.

— Моят лекар ми препоръча вани — отвърна Марат.

— Трябва да се пазите от вани — подзе Шабо. — Сенека 427е умрял във вана.

Марат се усмихна:

— Шабо, тук няма Нерон 428.

— Но ти си — каза един суров глас.

Беше Дантон, който минаваше край тях, отивайки на пейката си.

Марат дори не се обърна.

Той наведе главата си между лицата на Монто и Шабо.

— Слушайте, дошъл съм за нещо сериозно, трябва един от нас тримата днес да предложи на Конвента един проект за декрет.

— Не аз — каза Монто. — Мене не ме слушат, аз съм маркиз.

— И мене — каза Шабо — не ме слушат, аз съм капуцин.

— А и мене — каза Марат — не ме слушат, аз съм Марат.

И тримата замълчаха.

Когато Марат биваше загрижен, не беше лесно да му се задават въпроси. Все пак Монто се осмели да го попита:

— Марат, какъв декрет искаш да предложиш?

— Декрет, който да наказва със смърт всеки военачалник, който пусне да избяга някой пленен бунтовник.

Шабо се намеси:

— Такъв декрет съществува, гласувахме го в края на април.

— Обаче все едно че не съществува — каза Марат. — Навсякъде в цяла Вандея всеки пуска пленниците да бягат и това покровителство остава ненаказано.

— Марат, значи декретът не се прилага вече.

— Шабо, декретът отново трябва да влезе в сила.

— Разбира се.

— И затова трябва да се говори в Конвента.

— Марат, не е необходимо в Конвента; достатъчно е в Комитета на общественото спасение.

— Целта ще се постигне — добави Монто, — ако Комитетът на общественото спасение разлепи декрета из всички общини във Вандея и даде два-три хубави примера.

— С глави на големци — подзе Шабо. — Генералски.

Марат изръмжа:

— Наистина това ще бъде достатъчно.

— Марат — подзе пак Шабо, — иди в Комитета на общественото спасение и лично им кажи това.

Марат го погледна право в очите, което не бе приятно дори за Шабо.

— Шабо — каза му той, — Комитетът на общественото спасение е Робеспиер; аз не ходя при Робеспиер.

— Аз ще отида — каза Монто.

— Добре — каза Марат.

На другия ден беше изпратена по всички направления една заповед на Комитета на общественото спасение, който нареждаше във всички градове и села на Вандея да се разлепи и строго да се изпълнява декретът за смъртно наказание на всеки, който окаже съдействие при бягство на злодеи и пленени бунтовници.

Този декрет бе само първата крачка; Конвентът трябваше да отиде още по-далече. Няколко месеца след това, на 11 брюмер година II (ноември 1793 година), след като град Лавал отвори вратите си на вандейците бегълци, Конвентът издаде декрет, по силата на който ще се разрушава и срива до основи всеки град, който даде убежище на бунтовници.

От своя страна кралете в Европа с манифест на Брауншвайгския херцог, написан по внушение на емигрантите и редактиран от маркиз дьо Линон, интендант на Орлеанския херцог, заявиха, че ще бъде разстрелян всеки французин, заловен с оръжие в ръце, и че Париж ще бъде сринат наравно със земята, ако падне дори един косъм от главата на краля.

Диващина срещу варварство.

По това време в Бретан имаше седем страшни гори. Вандея е бунтът на свещеника. Този бунт имаше за съучастник гората. Тъмните сили взаимно се подпомагат.

Седемте тъмни гори на Бретан бяха: гората Фужер, която прегражда пътя между Дол и Авранш; гората Пренсе, която има окръжност осем левги; гората Пемпон прорязана от урви и потоци, почти непроходима откъм Беньон, но с удобен проход за отстъпление към град Конкорне, база на роялистите; гората Рен, откъдето се чуваше тревожният камбанен звън на републиканските енории, винаги многобройни близо до градовете; в тази гора именно Пюизе загуби Фокар 429; гората Машкул, където Шарет властвуваше като див звяр гората Гарнаш, която принадлежеше на фамилиите Тремуй, Говен и Роан; гората Броселианд, която принадлежеше на феите.

Един аристократ от Бретан се именуваше Господарят на Седемте гори. Това бе виконт дьо Фонтене, бретонски принц.

Защото наистина имаше бретонски принц, различен от френския принц. Мъжете от рода Роан бяха бретонски принцове. Гарние дьо Сент в своя доклад до Конвента, направен на 15 нивоз 430година II, именува по следния начин принц дьо Талмон: „Капет на разбойници, владетел на Мен и на Нормандия“.