Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Огромна зала. Тук имаше от всички човешки, нечовешки и свръхчовешки типове. Епическа сбирщина от противоположности: Гилотен, който отбягваше Давид; Базир 398, който оскърбяваше Шабо; Гюаде, който се присмиваше на Сен-Жюст; Вернийо, който презираше Дантон; Луве, който нападаше Робеспиер; Бюзо, който разобличаваше Егалите; Шамбон, който бичуваше Паш, а всички заедно ненавиждаха Марат. А и колко още имена трябва да се отбележат! Армонвил 399, наречен Червеният калпак, защото винаги носеше на главата си фригийски калпак, приятел на Робеспиер, който искаше „след Луи XVI да бъде гилотиниран Робеспиер“ от любов към равновесието; Масийо, колега и двойник на добряка Ламурет 400, епископът, който се прослави с проповедите си за всеопрощение; Льоарди 401от Морбиан, който жигосваше свещениците в Бретан; Барер 402, човекът от мнозинството, който председателствуваше, когато съдеха Луи XVI и който стана за Памела това, което Луве бе за Лодойска; Дону, член на Ораторията 403, който казваше: „Да печелим време“; Дюбоа-Крансе, на чието ухо шушукаше Марат; маркиз дьо Шатоньоф, Лакло 404, Еро дьо Сешел 405, който отстъпваше пред викащия Анрио: „Артилеристи, на оръдията!“; Жюлиен 406, който сравняваше Планината с Термолилите; Гамон 407, който искаше да има за жените специална ложа; Лалоа 408, който искаше да се отдадат почести на епископ Гобел 409, влязъл в Конвента, като хвърли митрата и сложи червен калпак; Льоконт 410, който бе извикал: „Значи само на тоя, който се разпопи!“; Феро 411, пред чиято глава се поклони Боаси д’Англа 412, като остави пред историята следния въпрос: „На кого се поклони Боаси д’Англа — на главата ли, тоест на жертвата, или на копието, тоест на убийците?“; двамата братя Дюпра 413, единият монтаняр, другият жирондинец, които се мразеха като двамата братя Шение.

От тази трибуна се изричаха такива главозамайващи думи, в които понякога, без дори самият оратор да е очаквал, прозвучаваше съдбовният глас на революцията и вследствие на които събитията изведнъж предизвикваха някакво недоволство и възбуждаха страстите, сякаш хората бяха разбрали зле нещата, за които се говореше; това, което ставаше, изглеждаше като гневен отклик на това, което се казваше; страшни катастрофи започват една след друга, предизвикани от думите на хората. Един вик в планината е достатъчен да предизвика свличане на лавина. Една дума повече може да предизвика срутване. Ако не беше се говорило, нямаше да се случи. Значи, може да се каже понякога, че събитията са сприхави.

По този начин, от една лошо разбрана дума, казана случайно от оратора, падна главата на принцеса Елизабет 414.

В Конвента невъздържаността на езика беше нещо обикновено.

Заканите летяха и се кръстосваха в спорове като огнените езици на пожар. Петион: „Робеспиер, говорете по същество“. Робеспиер: „Съществото сте вие, Петион. Ще стигна до него и вие ще видите“. Един глас: „Смърт на Марат!“ Марат: „В деня, в който Марат ще умре, няма да има Париж, а в деня, в който Париж ще загине, няма да има вече републиката“. Бийо-Варен става и казва: „Ние искаме…“ Барер го прекъсва: „Ти говориш като крал“. Друг ден пък Филипо: „Един член на Конвента насочи меч срещу мене“. Одуен 415: „Председателю, поставете на място убиеца“. Председателят: „Почакайте“. Панис: „Председателю, напомням ви, че вие трябва да бъдете на мястото си“. Присмиваха се жестоко. Льокоантр: „Кюрето от Шан-дьо-Бу се оплаква, че неговият епископ Фоше, който има любовници, пречи на другите да имат съпруги“. Друг глас: „Отче, вземи си жена“! Трибуните за публиката се намесваха в разговорите. Дори се обръщаха на ти към Конвента. Един ден на трибуната се качва представителят Рюан 416, на когото единият хълбок беше много по-дебел от другия. Един от публиката му извика: „Обърни си това надясно, тъй като едната ти «буза» е по вкуса на Давид!“ Такива волности си позволяваше народът в Конвента. Все пак веднъж, в бъркотията на 11 април 1793 година, председателят нареди да арестуват зрител, нарушил реда.

Един ден, на заседание, на което е присъствувал старият Буонароти 417, Робеспиер взима думата и говори два часа, поглеждайки Дантон ту втренчено, което било лошо, ту косо, което било още по-лошо. Той сразява от упор. Той завършва възмутено с взрив от зловещи думи: „Знаем кои интригуват, знаем кои развращават и кои са развратените, знаем кои са изменниците; те са в това събрание. Те слушат какво говорим; ние ги виждаме и не ги изпускаме от очи. Нека те погледнат над главите си и ще видят меча на закона; нека погледнат и в съвестта си, за да видят своето безчестие. Нека се пазят“. И когато Робеспиер завърши, Дантон с лице към тавана, с полузатворени очи, едната му ръка увиснала надолу през облегалото на пейката, се обърна назад и го чуха да тананика: