Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Кондорсе беше човек на мечтата и на ясността; Робеспиер беше човек на действието; но понякога, когато агонизират остарелите общества, действието означава унищожение. В революциите има два склона — изкачване и слизане, и на различните равнища на тези склонове се срещат всички сезони — като се започне от ледовете и се стигне до цветята. Всяка зона на тия склонове създава хора, подходящи за нейния климат — такива, които живеят на слънце, и такива, които живеят сред мълнии.

Известен беше завоят на левия коридор, където Робеспиер бе казал на ухото на Гара, приятеля на Клавиер, следните страшни думи: „Клавиер е заговорничел навсякъде, където е минал“. В същия този ъгъл, създаден сякаш само за разговори насаме и за полугласни гневни избухвания, Фабр д’Еглантин се бе скарал на Ром и го бе упрекнал, че е обезобразил календара си, като е преименувал „фервидор“ в „термидор“. Хората си показваха и ъгъла, където седяха лакът до лакът седемте представители на Горна Гарона, които, повикани първи да гласуват при осъждането на Луи XVI, бяха отговорили един след друг по следния начин: Майл — смърт; Делмас — смърт; Прожан — смърт; Калес — смърт; Ейрал — смърт; Жюлиен — смърт; Дезаби — смърт. Предвечен отглас, който изпълва цялата история и който, откакто съществува човешкото правосъдие, винаги злокобно е отеквал под свода на съда. В множеството от развълнувани лица сочеха с пръст тия хора, които вдигнаха оглушителен шум с трагичното си гласуване: Паганел 379, който бе казал: „Смърт. Един крал може да бъде полезен само като умре“; Мило 380, който бе казал: „Ако смъртта не съществуваше, днес щяхме да я създадем“; стария Рафрон дю Труйе 381, който бе казал: „Бързо смърт“; Гупийо, който бе извикал: „Веднага на ешафода. Колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще бъде“; Сиейес, който мрачно бе отсякъл: „Смърт“; Тюрио, който бе отхвърлил апела към народа, предложен от Бюзо: „Какво! Народни събрания по места! Защо? Четиридесет и четири хиляди съдилища! Процеси без край. Главата на Луи XVI ще успее да побелее, преди да падне“; Огюстен-Бон Робеспиер 382, който след брат си бе извикал: „Съвсем не зная за такава човечност, която унищожава народите, а прощава на деспотите. Смърт! Да се прави отсрочка значи да отмениш желанието на народа с желанието на тиранина“; Фуседоар 383, заместника на Бернарден дьо Сен-Пиер 384, който бе казал: „Ужасява ме проливането на човешка кръв, но кръвта на един крал не е човешка кръв. Смърт“; Жан-Бон-Сент-Андре, който бе казал: „Няма свободен народ, докато тиранинът не е мъртъв;“ Лавиконтри 385, който бе дал следната формула: „Докато тиранинът диша, народът се задушава. Смърт“; Шатоньоф-Рандон 386, който бе извикал: „Смърт за последния Луи!“; Гиарден 387, който бе отправил следното пожелание: „Да бъде екзекутиран, щом бариерата е вдигната!“; бариерата е вдигната означаваше бариерата около трона; Телие 388, който бе казал: „Нека се отлее едно оръдие с калибър колкото главата на Луи XVI, за да се стреля с него срещу врага“. Имаше и снизходителни: Жантил 389, който бе казал: „Гласувам за заточение. След Чарлз I 390идва един Кромуел 391“; Банкал 392, който бе казал: „Изгнание. Желая да видя първия крал в света, осъден да работи нещо, за да изкарва прехраната си“; Албуис 393, който бе казал: „Каторга. Нека този жив призрак тръгне да броди около троновете“; Занжиакоми 394, който бе казал: „Затвор. Да запазим Капет жив като плашило“; Шайон 395, който бе казал: „Нека живее. Защо да го убиваме, когато Рим ще го направи светец“. Докато тия присъди се сипеха от суровите уста и една след друга потъваха в историята, на трибуните за публиката нагиздени жени с големи деколтета брояха гласовете, като в списъка, който държаха в ръце, отмятаха всеки гласувал и забождаха по една топлийка под всеки глас.

Където е изживяна трагедия, там остава ужасът и състраданието.

Да се види Конвентът в най-хубавия момент от неговото царуване значи да се види осъждането на последния Капет; легендата за 21 януари сякаш прониква във всички негови действия; страшното събрание беше пълно с тези гибелни дихания, които бяха минали над стария монархически факел, запален преди осемнадесет века, за да го угасят; решителният процес над всички крале в лицето на един крал беше началната точка на великата война, която се обявяваше на миналото; с каквото и да се занимаваше някое от заседанията на Конвента, винаги се очертаваше сянката, оставена от Луи XVI върху ешафода; зрителите си разказваха един на друг за оставката на Керсен, за оставката на Ролан, за Дюшател 396, депутатът от Дьо-Севр, който бил болен, но накарал да го занесат на легло в Конвента и, умирайки, гласувал за запазване живота на краля, което разсмяло Марат; публиката търсеше с поглед и оня забравен днес от историята представител, който, изморен от това тридесет и седем часово заседание, бил заспал на пейката си, а когато дошъл редът му да гласува и разсилният го събудил, отворил очи, казал: „Смърт!“, и отново заспал.